Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

— А слезе ли той към тебе? — трескаво се осведомява безръкият.

— Да — отвръща Тамриз. — Той слезе до мене. Ридаеше, а пурпурното му лице грееше като звезда.

— Това е бил ангелът на смъртта — уверява го съседът му. — Само той може да е. Винаги се появява по този начин, слиза при големите храбреци. Каза ли ти нещо?

— Не си спомням. Разгърна криле над тялото ми, но аз го отблъснах.

— Клетнико — викат останалите, — трябвало е да го оставиш. Ангелът щеше да те отведе направо в рая и сега ти нямаше да умираш бавно в инвалидната количка.

Атик решава, че достатъчно е слушал, и поема в друга посока, за да разведри мислите си. Повтаряни до втръсване и все по-заплетени, историите на ветераните от войната са на път да се превърнат в невероятни измишльотини. Атик е дълбоко убеден, че моллите трябва да сложат край на всичко това. Той установява, че не може да броди до безкрайност по улиците. Осъзнава, че се опитва да избяга от своята действителност, от тази, която не може нито да заплете повече, нито да превърне в разказ, не бива да я споделя дори с безчувствения и тъп Мирза Шах, бързащ да упреква хората за малкото съвест, която им е останала. Впрочем той се обвинява, че тръгна да излива душата си пред него. За една чаша чай, която така и не изпи. Обвинява се, че е тръгнал да обсъжда чувството си за отговорност, като последен глупак е повярвал, че най-добрият начин да решиш някой проблем е да му обърнеш гръб. Съпругата му е болна; да не би да е виновна за това? Забравил ли е как тя се раздаваше за него, когато разбитата му бойна група го остави в селото; как тя го кри, седмици наред се грижи за него; как успя да го пренесе на гърба на мулето, да върви дни и нощи през вражеската територия, под снежната виелица, чак до Пешавар? Сега, когато тя има нужда от него, той безсрамно я отбягва, търчи наляво и надясно след всичко, което може малко от малко да го разсее.

Но всяко нещо си има край, също и денят. Ето я нощта; хората се прибират по домовете си, бездомните се скриват в бърлогите си, а ченгетата често пъти стрелят без предупреждение по съмнителните сенки. Трябва да си иде у дома, където ще завари жена си в състоянието, в което я остави, тоест страдаща и безпомощна. Той тръгва по осеяна със сипеи улица, спира на височинката край една руина, протяга ръка към единствената права стена и остава така, с брадичка, докосваща рамото му, здраво укрепил се на прасците си. Тук-там в мрака просветват слаби светлинки, дочува се плач на пеленачета. Ревът им прониква в черепа му като свредел. Жена се бунтува срещу врявата на дребосъците, но бързо е принудена да млъкне от мъжки глух глас. Атик вдига глава и съзерцава хилядите греещи в небето съзвездия. Нещо като вопъл присвива гърлото му. Трябва да стисне пръсти до кръв, за да не рухне. Изморен е, изморен да се върти в кръг, да бяга след димните спирали; изморен от тия отвратителни дни, които го карат от зори до мрак да трамбова из града. Не разбира защо е оцелял след две десетилетия без отдих, непрекъснати засади, въздушни набези, експлодиращи ракети, разкъсващи десетки тела около него, без да жалят нито жените, нито децата, нито стадата, нито колибите, за да продължи в крайна сметка да вегетира във все така неприветливия и грозен свят, в напълно побъркания град, окичен с ешафоди и пренаселен с грохнала човешка измет: град, който непрекъснато го нагрубява и наранява, ден след ден, нощ след нощ, или в компанията на една осъдена на смърт в пъклото на смърдящата дупка, или надвесен над агонизиращата си съпруга, по-окаян и от очакващата гибелта си блудница…

— Ла хавла! 12 12 Всесилни Боже! — Бел.прев. — въздиша тежко той. — Ако такова е изпитанието, на което ти ме подлагаш, Господи, дай ми сили да го превъзмогна.

Първото нещо, което смущава Атик, когато блъсва вратата на дома си, е запаленият ветроупорен фенер. Обикновено по това време Мюссарат лежи в леглото, а стаите тънат в мрак. Той забелязва празния одър, внимателно сгънатите върху сламеника завивки, подредените до стената възглавници, тъй както той обича. Надава слух: ни стон, ни гък. Връща се назад, установява, че легените са обърнати наопаки, а съдовете греят в ъгъла. Това го учудва, защото от месеци насам Мюссарат рядко оправя дома. Проядена от болестта, тя прекарва по-голямата част от времето в хленчене, свива се от болките, които разкъсват вътрешностите й. Атик се покашля в юмрука си, за да извести, че се е прибрал. Една завеса се разгръща и ето че Мюссарат най-после се появява, с посърнало лице, но изправена на краката си. Ръката й обаче не може да се отдели от стената, на която се подпира, човек усеща, че тя се бори с цялата си енергия да се задържи права, сякаш от това зависи достойнството й. Атик хваща брадичката си с два пръста, едната му вежда отскача нагоре, но не се и опитва да прикрие изненадата си.