Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

Атик Шаукат се връща в джамията, за да присъства на молитвата за Ел Иша 13 13 Това е вечерната от петте всекидневни молитви. — Бел.прев. , от която последен ще се изправи. Ще прекара дълги минути с разтворени молитвено ръце, ще повтаря изречения от Корана и ще моли светците и предците да го подкрепят в нещастието . Принуден от старите си болки в коляното да прекрати преклонението, той се отправя към етажерка, отрупана с религиозни книги, и се опитва да чете. Не успява да се концентрира. Текстовете играят пред очите му и заплашват да му взривят главата. Скоро тежката жега в храма го принуждава да се присъедини към групите вярващи, разпръснати из двора. Старците и просяците са изчезнали, но военните инвалиди пак са тук, показват недъзите си като трофеи. Безногият властно се е разположил на количката си, следи разказите на събеседниците си, готов да ги потвърди или да не се съгласява. Голиат се е върнал; седнал до един безрък, той внимателно слуша старец, който разказва как с шепа муджахидини, въоръжен само с една лека картечница, е успял да спре колона съветски танкове.

Атик не устоява дълго на безумните военни истории. Той напуска джамията и тръгва да броди из сякаш преминалите през хекатомба квартали, като от време на време използва нагайката си, за да отблъсне най-нахалните просяци. Без да осъзнава, се озовава в своята тъмница и влиза вътре. Мълчанието на килиите го успокоява. Той решава тук да прекара нощта. Опипом търси огнеупорния фенер, запалва го и се просва на походното легло, мушнал ръце под главата си и вперил очи в тавана. Всеки път, когато мислите му го връщат към Мюссарат, той рита в празното пространство, като че ли се опитва да се отърве от тях. Яростта се завръща на заливащи го една след друга вълни, кръвта във вените му кипва и стяга гърдите му. Сърди се на себе си, че няма смелост да сложи край на гнойния оток веднъж завинаги, да каже цялата истина на съпругата си, която се смята за привилегирована в сравнение с обезправените жени по улиците на Кабул. Мюссарат злоупотребява с търпението му. Болестта й не представлява смекчаващо вината обстоятелство; тя трябва веднъж завинаги да я приеме.

Една чудовищна сянка затулва стената. Атик подскача и грабва нагайката.

— Аз съм, Назих — успокоява го един треперещ глас.

— Не са ли не научили да чукаш, преди да влезеш? — гълчи го побеснелият Атик.

— Ръцете ми са заети. Не исках да те плаша.

Атик насочва фенера към новодошлия. Това е мъж на шейсетина години, висок като стълб, прегърбен, с гротесков врат и с безформена шапка над разрошените му коси. Изпитото му лице се разтегля към брадичката, от която се проточва побеляла брада, а изпъкналите му очи сякаш изскачат от челото му като под въздействието на ужасна болка.

Той остава прав под рамката на вратата, нерешително усмихнат, чакайки знак от тъмничаря, за да влезе или да се разкара.

— Видях светлината — обяснява той. — Рекох си, добрият Атик не е на кеф, трябва да ида да му правя компания. Но не дойдох с празни ръце. Донесох малко изсушено месо и ягоди.

Атик размисля, повдига рамене и посочва една агнешка кожа на земята. Щастлив, че е приет, Назих се настанява на определеното му място, развива едно вързопче и оставя щедрия си дар пред нозете на тъмничаря.

— Рекох си, Атик се е изнервил вкъщи. Не би дошъл по това време в затвора, където няма никой, ако нямаше нужда да се разсее. Аз също не се чувствам уютно у дома. Стогодишният ми баща не се укротява. Изгуби зрението си и краката не го държат, но не престава да мърмори. Непрекъснато е недоволен. Преди, за да го накараме да млъкне, му давахме да яде. Сега няма кой знае какво за похапване, пък и той вече няма зъби, така че нищо не може да спре езика му. Понякога първо призовава за мълчание, а след това не можеш да го спреш. Преди два дни не се събуди. Дъщерите ми го разтърсиха, напръскаха го с вода; не помръдна. Взех ръката му — нямаше пулс. Допрях ухо до гръдта му, не дишаше. Рекох си, добре, починал е, ще предупредя семейството и ще му устроя хубаво погребение. Излязох да съобщя вестта на съседите, след това отидох да споделя новината за кончината на старейшината на рода с братовчедите, племенниците, близките и приятелите. На обяд се върнах у дома. И кого мислиш заварих в двора да гълчи де кого свари? Баща ми, от плът и кръв, жив като попържните си, а устата му зейнала, с побелели венци. Струва ми се, че не е съвсем с ума си. Човек не може нито да седне на масата, нито да легне с него. Мине ли някой, скача отгоре му и започва да сипе ругатни. Съседите се намесват и смятат, че гневя Господа, като не проявявам търпение към моя създател. За да не ядосвам Бог, повечето време прекарвам навън. Даже се храня на улицата.