Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

— Помислих, че сестра ти се е върнала от Балучистан — казва той.

Мюссарат подскача.

— Още не съм недъгава — отбелязва тя.

— Не исках да кажа това. Сутринта те оставих в много тежко състояние. А сега виждам всичко подредено, подът изметен, и веднага реших, че сестра ти се е върнала. Освен нея си нямаме никой друг да ни помага. Съседките ти отлично знаят какво ти е състоянието, но нито една от тях не е дошла да попита може ли с нещо да бъде полезна.

— Нямам нужда от тях.

— Колко си мнителна, Мюссарат. Защо трябва да преобръщаш всяка дума, за да търсиш под вола теле?

Мюссарат си дава сметка, че по този начин няма да оправи нещата между нея и съпруга й. Тя маха ветроупорния фенер от масата и го окача на една греда, за да дава повече светлина; след това отива да вземе купа с храна.

— Нарязах пъпеша, който ти ми изпрати, и го сложих на хлад на прозореца — казва тя помирително. — Сигурно си гладен. Приготвих ти ориз, така както го обичаш.

Атик си събува чехлите, закача чалмата и нагайката си на една стърчаща дръжка и сяда до желязната купа. Не знае какво да рече и не смее да гледа съпругата си от страх да не засили подозрителността й, така че грабва чашата и я допира до устните си. Водата прелива от устата му и тече по брадата; той се избърсва с опакото на ръката си и се преструва, че се интересува от една ечемичена питка.

— Сама я изпекох — казва му Мюссарат, която дебне жестовете му.

— Защо си създаваш толкова грижи? — промънква той накрая.

— Желая докрай да изпълнявам задълженията си на съпруга.

— Аз нищо не съм искал от тебе.

— Не е необходимо да го правиш.

Тя почти се свлича на рогозката срещу него, издебва погледа му и добавя: — Отказвам да абдикирам, Атик.

— Не е там работата, жено.

— Знаеш колко мразя унижението.

Атик вдига към нея дълбокия си поглед.

— Направил ли съм нещо, което да те е оскърбило, Мюссарат?

— Унижението не е непременно в поведението на другите, понякога то се съдържа в обстоятелството, че сам не можеш да се понасяш.

— Това пък как го измисли, жено? Болна си и толкоз. Имаш нужда да си починеш, да събереш силици. Аз не съм сляп. Живеем заедно от дълги години; ти никога не си се преструвала. Нито пред мене, нито пред когото и да било. Не е необходимо да утежняваш състоянието си, за да ми доказваш несъстоятелни неща.

— Ние живеем заедно от дълги години, Атик, но за първи път имам чувството, че изневерявам на съпружеските си задължения: мъжът ми вече не ми говори.

— Вярно е, че не ти говоря, но не ти се сърдя. Просто съм смазан от тази безкрайна война и от мизерията, която похабява всичко около нас. Аз съм само един надзирател, който не може да разбере защо е приел да пази клетниците, вместо да се занимава със собственото си нещастие.

— Ако вярваш в Бог, трябва да смяташ нещастието, което аз станах за тебе, като небесно изпитание.

— Ти не си моето нещастие, Мюссарат. Сама си измисляш тези глупости. Вярвам в Бог и приемам огорченията, които той ми изпраща, за да провери силата на търпението ми.

Мюссарат разчупва питката и дава част от нея на съпруга си.

— След като веднъж ни се е отдала възможност да поговорим, да внимаваме да не се препираме — шепне тя.

— Съгласен съм — подкрепя я Атик. — След като сега имаме възможност да си побъбрим, нека избягваме обидните твърдения и намеци. Аз съм твой съпруг, Мюссарат. Опитвам се на свой ред да спазвам семейните си задължения. Проблемът е, че съм малко изваден от равновесие. Не изпитвам никакъв гняв спрямо тебе. Трябва да знаеш това. Мълчанието ми не е отхвърляне, то е израз на безпомощността ми. Разбираш ли ме, жено?

Мюссарат неубедено кима в знак на съгласие.

Атик топва залък хляб в яденето. Ръката му трепери; диша шумно, толкова му е трудно да потиска гнева, който напира да избухне в него. Той свива врат между раменете си, опитва се да дисциплинира дъха си, а след това, все по-раздразнен, че трябва да се обяснява, казва:

— Не обичам да се оправдавам. Имам усещането, че съм извършил някаква грешка, но не е така. Единственото, което желая, е да имам малко спокойствие в дома си. Прекалено много ли е това? Внушаваш си разни неща, жено. Ти се тормозиш и мене тормозиш. Бих казал направо, че ме провокираш.

— Не те провокирам.

— Може и да е така, но ти казвам какво чувствам. Щом набереш малко сили, тръгваш глупаво да ги пилееш, за да ми докажеш, че се държиш на краката си, че болестта не те е повалила. Но след два дни се огъваш и трябва направо да те нося на гръб. Колко време ще продължи тази комедия, а?