Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

— Прости ми.

Атик въздъхва, топва хляба си в студения сос и го набутва в устата си, без да вдига глава.

Мюссарат оправя дрехата на ръцете си и гледа как мъжът й яде, мляскайки неприятно. Не успява да улови погледа му и се задоволява да съзерцава плешивината, която расте на върха на черепа му.

— Миналата нощ — разказва му тя с тъга в гласа, — на лунна светлина, дръпнах завесата, за да те погледам как спиш. Сънят ти беше спокоен като на човек, комуто нищо не тежи на съвестта. Лека усмивка се прокрадваше в брадата ти. Лицето ти беше сякаш безоблачно; изглеждаше като че ли всичките преживени от тебе страдания се бяха изпарили, че болката никога не се е притаявала в бръчките ти. Гледката беше толкова красива и спокойна, че си пожелах зората никога да не настъпва. Сънят ти те държеше далеч от всичко, което те притеснява. Седнах до тебе. Изгарях от желание да хвана ръката ти, но се боях да не те събудя. За да устоя на изкушението, се размислих за годините, които сме споделяли, често пъти не за добро, и се запитах дали в най-паметните моменти от нашата връзка сме се обичали…

Внезапно Атик спира да се храни. Шепата му трепери, когато си бърше устните. Промърморва ла хавла и разглежда съпругата си, а ноздрите му пърхат.

С фалшиво спокоен глас той се осведомява:

— Какво не е наред, Мюссарат? Прекалено си словоохотлива тази вечер.

— Може би причината е, че ние почти не си говорим от известно време.

— А какво те прави толкова бъбрива днес?

— Болестта. Тя, болестта, е много важен момент, моментът на истината. Човек не може вече нищо да скрива.

— Неведнъж си се чувствала зле и преди…

— Този път усещам, че болката, която се е загнездила в мене, ще ме отнесе със себе си.

Атик отблъсква чинията си и се дръпва към стената.

— От една страна, ти приготвяш вечеря; от друга, ми пречиш да се докосна до нея. Намираш ли това за правилно?

— Прости ми.

— Минаваш всички граници, а после искаш извинение. Не мога да се занимавам с безумията ти.

Тя става и се готви да се прибере зад завесата.

— Ето причината, която ме кара да избягвам да разговарям с тебе, Мюссарат. Ти непрекъснато си в отбрана, като вълчица в опасност. А когато се опитам да те вразумя, приемаш нещата зле и се оттегляш.

— Вярно е — признава тя, — но аз нямам никой друг, освен тебе. Когато ти ми се сърдиш, целият свят ми обръща гръб. Бих дала всичко за тебе. Именно защото се опитвам на всяка цена да бъда достойна за тебе, стават всички тези недоразумения. Днес си бях забранила да ти противореча или да те разочаровам. Обаче непрекъснато правя именно това.

— Защо тогава все повече се оплиташ в заблужденията си?

— Страх ме е…

— От какво?

— От предстоящите дни. Те ме ужасяват. Само да желаеше да облекчиш нещата.

— Как?

— Като признаеш какво ти каза лекарят за болестта ми.

— Пак ли! — разкрещява се вбесеният Атик.

С ритник той обръща масата, става, грабва нагайката и чалмата си, нахлузва чехлите и излиза на улицата.

Останала сама, Мюссарат сграбчва главата в дланите си. Крехките й рамене бавно се разтрисат от ридания.

Недалеч от там, Мохсен Рамат също не спи. Обтегнал се върху сламеника си, с ръце под темето, той втренчено гледа закрепената върху керамична паничка свещ, която хвърля заплитащи се сенки върху стените. Над главата му на олющения таван една дъска се е огънала заплашително. Миналата седмица в съседната стая се откъсна едно парче и без малко щеше да затрупа Зунайра…

Зунайра, която се е усамотила в кухнята и не бърза да се върне при него.

Двамата вечеряха мълчаливо, той съсипан, а тя отсъстваща. Не се докоснаха до яденето, разсеяно преглъщаха цял час парчета хляб. Мохсен се чувстваше притеснен. Разказът му за убийството на проститутката хвърли в смут къщата. Изповядвайки се пред Зунайра, той искаше да облекчи съвестта си, да се вземе в ръце. Въобще не подозираше, че до такава степен ще шокира съпругата си. Няколко пъти се опита да протегне ръка към нея, да й покаже колко съжалява; ръката му не се подчиняваше; оставаше прилепена към тялото му като вдървена. Зунайра не го окуражи. Тя бе вперила очи в пода, с наведена брадичка, а пръстите й едва докосваха крайчеца на масичката. Повече време й отнемаше да доближи къшей хляб до устните си, отколкото да го отхапе. Отдалечена, с машинални жестове, тя сякаш не желаеше да се върне в реалността, да се разбуди. Сякаш нито един от двамата не ядеше истински, накрая тя вдигна блюдото и се оттегли зад пердето. Мохсен дълго я чака, после отиде да се просне на сламеника. И там продължи да я чака. Зунайра не се появи. Вече я чакаше от два часа, може би и повече, но Зунайра все не идваше. От кухнята никакъв шум не напомняше за присъствието й. Измиването на две чинии и изпразването на кошничката за хляб не можеше да продължава до безкрайност. Мохсен изчаква още няколко минути и решава да види какво става. Когато дръпва пердето, открива Зунайра седнала на една покривка, сгънала колене към корема си и обърната към стената. Сигурен е, че тя не спи, но не посмява да я обезпокои. Връща се безшумно, надява една роба и сандалите си, духва свещта и излиза на улицата. Влажна жега властва над квартала. Тук-там мъже разговарят пред праговете на къщите си или в подножието на стените. Мохсен не намира за нужно да се отдалечава от дома си. Той сяда на стъпалото, скръства ръце на гърдите си и започва да търси звезди в небето. Точно в този момент някакъв човек изскача като диво животно пред него и с гневна походка преминава по уличката. Отражението на един лунен лъч осветява сгърченото му лице; Мохсен разпознава тъмничаря, който щеше да му отнесе главата с нагайката си преди малко на прага на магазинчето.