Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

Назих е огорчен. Не разбира защо тъмничарят отказва да го признае способен за инициатива, свойствена за толкова много хора, и не знае как да го убеди. Възцарява се мълчание и накрая той притегля към себе си вързопчето с храната, решавайки, че надзирателят не е достоен за щедростта му.

Атик избухва в смях и грабва трета ягода, която отделя настрани.

— Преди, когато говорех, хората ми вярваха — казва Назих.

— Преди ти беше с ума си — отвръща му непреклонният тъмничар.

— Мислиш, че съм побъркан, така ли?

— Уви, не само аз съм на това мнение.

Назих свежда брадичка, съкрушен.

— Отивам си у дома — казва той.

— Чудесна идея.

Умърлушен върви към вратата. Преди да изчезне, потвърждава приглушено:

— Вярно е. Всяка нощ си казвам, че ще замина, а денем все съм си тук. Питам се какво ли толкова ме задържа.

Когато Назих си тръгва, Атик отново се просва на походното легло и скръства пръсти под тила си. Тъй като таванът на килията не му носи никакво разтоварване, той отново сяда и хваща с длани страните си. Прилив на яд се издига в главата му. Със свити юмруци става, за да се прибере вкъщи, обещавайки си, че ако съпругата му продължи да се държи като изкупителна жертва, няма повече да се грижи за нея.

Мохсен Рамат се успокоява. Както изглежда, нощта е укротила гнева на Зунайра. Тази сутрин тя стана рано, ведра, с по-пленителни от когато и да било очи. Мохсен си помисли, че може би е забравила неразбирателството от предишната вечер, но пак ще си спомни за него и ще се намуси. Зунайра не е забравила; тя просто е разбрала, че мъжът й е безпомощен и има нужда от нея. Да му се гневи заради един първичен жест, допотопен, отблъскващ и безразсъден, жест абсурден, но показателен за състоянието на афганистанските земи, ужасяващ жест, за който той съжалява и изпитва угризение на съвестта, би означавало да го дестабилизира още повече. Нещата в Кабул вървят от зле към по-зле, повличайки след себе си хората и нравите. Това е хаос в хаоса, корабокрушение в корабокрушението и нещастие за невнимателните. Изолиралият се неизбежно губи всичко. Онзи ден един луд крещеше колкото му глас държи в квартала, че Бог не изпълнява задълженията си. Този клетник несъмнено не схващаше къде се намира и какво върши. Непреклонни, талибаните не откриха смекчаващи вината обстоятелства в лудостта му и го бичуваха до смърт на площада, с превързани очи и запушена уста.

Зунайра не е талибан, а мъжът й не е луд; ако за миг се е объркал, поддал се е на колективната истерия, то е защото всекидневните ужаси се оказват по-силни от пробуждането, а човешката деградация е по-дълбока от бездните. Мохсен се подрежда редом с другите, копира безизходността им, идентифицира се с упадъка им. Жестът му е доказателство, че всичко внезапно може да се срути.

Нощта беше дълга и за единия, и за другия. Мохсен остана да седи на столчето до призива на мюезина, вцепенен в объркаността си. Зунайра също не мигна нито за миг. Сгушена върху покривката си, тя се отплесна в далечни спомени за времето, когато на мястото на бесилките, които загрозяват днешните покрити с прах площади, звучаха волните детски песни. Не всеки ден беше празник, но нямаше екзалтирани фанатици, които да крещят, че се извършва светотатство, когато хвърчилата политаха към небесата. Ръката на Мохсен наистина много плахо се докосваше до тази на любимата му, но това с нищо не намаляваше страстта, която изпитваха един към друг. Такива бяха традициите, трябваше да ги спазват. Далеч от мисълта да им се противопоставят, дискретността предпазваше идилията им от лоши погледи, но тръпките в гърдите им нарастваха всеки път, когато пръстите му успяваха да преодолеят забраните, за да се слеят в магически, екстазен допир. Бяха се запознали в университета. Той, син на буржоа; тя, дъщеря на влиятелна личност. Той изучаваше политически науки, за да осъществи кариера в дипломацията; тя се стремеше към държавната администрация и правото. Той беше безконфликтен младеж, религиозен, но не до фанатизъм; тя беше просветена мюсюлманка, носеше благопристойни рокли, понякога широки шалвари, а също и забрадка, активно се бореше за еманципация на жената. Усърдието й не отстъпваше по нищо на възхвалите, които й се посвещаваха. Беше великолепно момиче. Красотата й предизвикваше възторг. Младежите я изпиваха с очи. Всички мечтаеха да се оженят за нея. Но избраникът й беше Мохсен; тя от пръв поглед се влюби в него. Той беше вежлив и почервеняваше като девственица, когато тя му се усмихваше. Сключиха брак много млади и набързо, сякаш предчувстваха, че злото е вече пред портите на града.