Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

Мохсен не крие облекчението си. Той дори се опитва да го демонстрира пред съпругата си, за да почувства тя как той вехне за нея винаги, когато му обърне гръб. Не може да понася тя да му се сърди; тя е последната връзка, която все още го задържа към нещо на този свят.

Зунайра не казва нищо. Но усмивката й е красноречива. Макар това да не е широката усмивка, която съпругът й познава, тя е напълно достатъчна за щастието му.

Красавицата му поднася закуската и сяда на табуретката със скръстени на коленете си ръце. Очите й на хурия проследяват едно валмо дим, преди да спрат избора си на лицето на мъжа.

— Много рано си станал — казва тя.

Той трепва, изненадан, че тя му говори, сякаш нищо не се е случило. Гласът й е нежен, почти майчински; той решава, че страницата е обърната.

Мохсен бърза да преглътне парчето хляб, едва не се задушава. Избърсва устните си с кърпичка и признава:

— Ходих в джамията.

Тя повдига великолепните си клепачи.

— В три часа през нощта ли?

Той пак преглъща, за да проясни гласа си, потърсва подходящ аргумент и изрича:

— Не ми се спеше, затова излязох да се разхладя на прага.

— Вярно е, че тази нощ беше много топла.

И двамата единодушно признават, че влагата и комарите през последните дни са особено неприятни. Мохсен преувеличава, че повечето съседи се изсипали на улицата, за да се спасят от пещта в съборетините си, а някои се прибрали чак на зазоряване. Разговорът се върти около капризите на сезона, говорят за сушата, налегнала от години Афганистан, за болестите, които връхлитат като обезумели соколи върху семействата. Говорят за всичко и нищо, като особено внимават нито за миг да не засягат недоразуменията от предния ден, нито публичните екзекуции, които започват да се превръщат във всекидневие.

— Искаш ли да отидем да напазаруваме? — предлага Мохсен.

— Нямаме нито стотинка.

— Никой не ни задължава да купуваме. Просто ще разгледаме вехториите, които уж минават за антики.

— Защо ни е това?

— Просто ще побродим.

Зунайра весело се усмихва, запленена от патетичния хумор на съпруга си.

— Не ти ли е добре тук?

Мохсен подозира капан. Притеснено стърже с нокти по косъмчетата на бузите си и прави кисела гримаса.

— Нищо такова не съм казал. Просто искам да изляза с тебе както в доброто старо време.

— Времената се промениха.

— Но не и ние.

— И кои сме ние?

Мохсен се обляга на стената и скръства ръце на гърдите си. Той се опитва да обмисли въпроса на жена си, струва му се странен.

— Защо говориш глупости?

— Защото казвам истината. Ние вече не сме нищо. Не успяхме да запазим придобивките си, чираците на моллите ни ги отнеха. Иска ми се да излизам с тебе, всеки ден, всяка вечер, да плъзгам ръка в твоята и да крача до тебе. Би било прекрасно, ти и аз, един до друг, пред някоя витрина или седнали на маса, да си приказваме и да кроим невероятни проекти. Но сега вече това е невъзможно. Непременно ще се появи някое миризливо страшилище, въоръжено до зъби, което ще ни призове да спазваме реда и ще ни забрани да говорим свободно. Вместо да понеса подобна грубост, предпочитам да се скрия вкъщи. Тук поне, когато виждам отражението си в огледалото, не трябва да прикривам лицето си с ръце.

Мохсен не е съгласен. Той се нацупва, показва оскъдицата в стаята, изпокъсаните тапети, остърганите от мазилка стени и паянтовите греди над главите им.

— Не сме си у дома, Зунайра. Нашият дом, където създадохме собствен свят, беше разрушен от снаряд. Това ни е нещо като убежище. Моля се да не бъде нашият гроб. Изгубихме състоянието си; нека не изгубваме поне добрите си маниери. Единственият начин на съпротива, който ни е останал, за да отхвърлим беззаконието и варварщината, е да не се отказваме от възпитанието си. Израснахме като човешки същества, едното ни око беше насочено към Бога, а другото — към царството на смъртните, каквито сме самите ние; достатъчно отблизо познаваме блясъка и уличните лампи, за да не вярваме в светлината на свещите, вкусвали сме удоволствията на живота и за нас те са също толкова примамливи, колкото и духовните радости. Не можем да приемем да ни превръщат в животни.

— Та не станахме ли точно животни?

— Не съм убеден. Талибаните се възползваха от нерешителността ни, за да нанесат ужасяващ удар на победените. Но не бива да им се даваме. Наш дълг е да останем себе си.

— Как?

— Като не обръщаме внимание на диктатурата им. Ще излезем. Ти и аз. Естествено, няма да се държим за ръце, но нищо не може да ни попречи да вървим един до друг.