Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

— Трябва да потърсиш за помощ някой заклинател — прекъсва размислите му нечий груб глас.

Атик се обръща. Мирза Шах седи до същата маса, където го остави вчера, върху терасата на дюкянчето и прехвърля зърната на броеницата си. Премества чалмата на върха на черепа си и свъсва вежди.

— Ти не си нормален, Атик. Казах ти, че не желая да те виждам да си говориш сам по улицата. Хората не са слепи. Ще те сметнат за побъркан и ще пуснат отрочетата си по следите ти.

— Още не съм започнал да си късам дрехите — мърмори Атик.

— С подобно поведение и това действие няма да закъснее.

Атик свива рамене и продължава пътя си.

Мирза Шах хваща брадичката си с ръце и клати глава. Наблюдава недоволно тъмничаря, убеден е, че той отново ще подхване пантомимите си още преди да стигне края на улицата.

Атик е бесен. Има усещането, че го дебнат всички очи в града, че Мирза Шах го преследва. Засилва крачка, за да се отдалечи по-бързо, убеден, че седналият на терасата мъж зад него го наблюдава, готов да продължи с неприятните забележки. Толкова е ядосан, че когато стига до ъгъла на улицата, влиза в пререкание с една двойка, първо блъска жената, после връхлита върху спътника й, който се опира на стената, за да не се срути на земята.

Атик вдига нагайката си и отблъсква човека, който се опитва да стане, и бърза да изчезне.

— Истинско муле — роптае Мохсен Рамат, отупвайки се от прахта.

Зунайра също чисти долната част на бурката си.

— Той дори не се извини — казва тя, развеселена от физиономията, която прави съпругът й.

— Нищо ли ти няма?

— Нищо. Само малко се уплаших.

— Е, поне това е добре.

Двамата си оправят дрехите, той ядосано, а тя хихикайки под покривалото си. Мохсен дочува приглушения смях на жена си. Известно време той мърмори, а после, заразен от доброто настроение на Зунайра, на свой ред се изхилва. Тутакси обаче една нагайка се стоварва върху рамото му.

— Ей, да не мислите, че сте в цирка? — крещи им един талибан, изцъклил млечнобели очи посред изгореното си от жегата лице.

Мохсен се опитва да протестира. Тоягата полита във въздуха и го халосва по главата.

— Смехът по улицата е забранен — настоява талибанът. — Ако ви е останала капчица срам, приберете се у дома и се скрийте вдън земя.

Мохсен потреперва от гняв и държи с ръка бузата си.

— Какво има? — предизвиква го мъжът. — Искаш да ми избодеш очите ли? Я си покажи намеренията, женчо!

— Да си вървим — моли се Зунайра и дърпа съпруга си за ръката.

— Ей, ти, не го докосвай; остани си на мястото — зъби се ченгето, удряйки я по хълбока. — И не си позволявай да говориш в присъствието на друг мъж.

Привлечени от пререканията, дотичват група копои с извадени нагайки. Най-едрият глади брадата си замечтано и пита колегата си:

— Проблеми ли имаш?

— Тия си мислят, че са в цирка.

Едрият разглежда Мохсен.

— Коя е тази жена?

— Съпругата ми.

— Добре тогава, дръж се като мъж. Научи я да стои настрана, когато ти разговаряш с трето лице. Накъде си тръгнал?

— Водя съпругата си при родителите й — лъже Мохсен.

Ченгето настойчиво го измерва с поглед. Зунайра усеща, че краката отказват да я държат. Обзема я панически страх. Тя горещо се моли наум мъжът й да запази хладнокръвие.

— По-късно ще я отведеш — решава талибанът. — Сега ще се присъединиш към вярващите ей в онази джамия там. След по-малко от четвърт час молла Башир ще държи проповед.

— Вече ви казах, че трябва да я придружа…

Две нагайки го прекъсват. Стоварват се върху рамото му, и двете едновременно.

— Казах ти, че след десет минути молла Башир ще проповядва… а ти ми говориш, че ще отведеш жена си при родителите й. Абе какво имаш в тая черепна кутия? Трябва ли да разбирам, че отдаваш по-голямо значение на семейното гости, отколкото на проповедта на един от най-забележителните ни ерудити?

С крайчеца на нагайката си той му повдига брадичката, за да срещне погледа му, и после го отблъсква с презрение.

— Съпругата ти ще чака тук, ще стои до тази стена, настрана. По-късно ще я отведеш.

Мохсен вдига ръце в знак на капитулация и след като хвърля крадлив поглед в посока към жена си, се насочва към боядисаната в зелено и бяло сграда, около която други милиционери спират минувачите, за да ги принудят да присъстват на проповедта на молла Башир.

— Няма никакво съмнение — казва молла Башир и гушата му се тресе. Пръстът му на людоед сече въздуха като сабя.

Оправя възглавницата си, за да се настани удобно, намества се върху скърцащата естрада, която му служи за трибуна, слоноподобен и властен, с масивно лице, заобиколено от сложно усукана брада.