Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

— Аллаху акбар! — провиква се един събрат на моллата.

— Аллаху акбар! — дере се тълпата.

Зунайра подскача, когато в джамията избухва грохот. Решава, че службата е свършила, повдига полите на робата си и чака вярващите да започнат да излизат. Но никакъв силует не се мярка около входа. Напротив, копоите продължават да събират минувачите и с удари на нагайките да ги насочват към боядисания в зелено и бяло храм. Гласът на гуруто отново се въззема, възпламенен от собствените си слова. Понякога той тъй се извисява, че омаяните талибани забравят да контролират хората. Дори децата, дрипави и подивели, се заслушват в проповедта, преди да се втурнат с глъч към изпълнените с човешка гмеж улици.

Трябва да е станало десет часа и слънцето вече му е отпуснало края. Въздухът е задръстен от прах. Мумифицирана в своето покривало, Зунайра се задушава. Гневът стяга стомаха й и затиска гърлото й. Лудото желание да отхвърли бурката, за да изпита някакъв въображаем хладен полъх, допълнително я изнервя. Но тя дори не посмява да изтрие подгизналото си от пот лице с крайчеца на дрехата си. Сякаш обвита в усмирителна риза, стои на мястото си, разтапя се от горещината и слуша как дъхът й се ускорява, а кръвта бие в слепоочията й. Започва да се ядосва, че стои тук, върху руината, подобно на забравена бохча, привличаща както любопитните погледи на минувачите, така и неприязнения взор на талибаните. Има усещането, че е подозрителен пакет, изложен за всевъзможни въпроси, и това я измъчва. Обзема я срам. Съзнанието й е обзето от неистовото желание да избяга, незабавно да се върне вкъщи и да затвори вратата след себе си, за да не излезе никога повече. Защо прие да последва съпруга си? Какво се надяваше да намери по улиците на Кабул, освен мизерия и обиди? Как се съгласи да се забули с това чудовищно покривало, което я обезличава, този тъмен плат, който е нейната тъмница, тази маска върху лицето, прилична на мрачен мушрабийях 18 18 Мушрабийях е дървена решетка пред прозорец в арабската архитектура, ограничаваща видимостта към вътрешността на сградите. — Бел.прев. , тези ръкавици, които не й дават възможност да разпознава нещата чрез пипане? Именно от подобно нещо се страхуваше. Знаеше, че дързостта й ще я изправи пред всичко, което най-много ненавижда, пред това, което не приема дори в сънищата си: деградацията. Това е неизлечима рана, недъг, с който не се свиква, травма, която не се успокоява нито с рехабилитация, нито с терапии и с която човек не свиква, без да изпадне в отвращение от самия себе си. Зунайра долавя ясно това отвращение; то ферментира в нея, бърка в душата й и заплашва да я погуби. Тя усеща, че то расте вътре в нея подобно на клада. Може би именно затова жената се разтапя и се задушава под покривалото си, а пресъхналото й гърло излива огъня като дъх на кремация върху небцето й. Неудържима ярост притиска гръдта й, мачка сърцето й и надува вените на врата й. Погледът й се замъглява: тя е готова да избухне в ридания. С огромно усилие започва да стиска юмруци, за да успокои трепета им, разкършва гръб и се опитва да дисциплинира дишането си. Бавно успява да потисне гнева си, в главата й се установява нещо като празнота. Трябва търпеливо да понесе злото, да издържи, докато Мохсен се върне. Миг непохватност, изблик на протест, и тя ненужно ще се изложи на усърдието на талибаните.

Молла Башир е силно вдъхновен, констатира Мохсен Рамат. Обзет от страстта да бичува пороците, той прекъсва само за да удари по пода или да допре чашата с вода до устните си. Говори вече от два часа, разпалено и с жестикулации, а слюнката му е бяла като очите му. Биволският му дъх вибрира в помещението и напомня земен трус. Вярващите от първите редове не си дават сметка за жегата. Те са буквално погълнати от словоохотливостта на гуруто, отворили широко уста, за да не изпуснат нищо от пороя слова, изливащ се върху тях. Зад тях обаче мненията се разделят: едни се опиват от проповедта, а други скучаят. Мнозина никак не са доволни, че са се озовали тук, вместо да си гонят задълженията. Непрекъснато мърдат и си мачкат пръстите. Един старец се е одремал, та близкият до него талибан го смушква с нагайката си. Поразбуден, клетникът примигва смутено, сякаш не осъзнава къде се намира, избърсва лице с длан, прозява се, след което пилешкият му врат отново клюмва и човекът пак се унася в сън. Мохсен отдавна е изгубил нишката на проповедта. Приказките на моллата не го вълнуват. Обезпокоен, непрекъснато се обръща да зърне Зунайра, седнала от другата страна на улицата, неподвижна край руината. Той знае, че тя се измъчва под покривалото си от слънцето и от това, че стои там, сред сеирджиите, тя, която се ужасява от показността. Гледа я с надеждата, че и тя го вижда през тълпата с тържествени лица и през коридорите на мълчанието, може би разбира колко съжалява той, че е проявил каприза да се разходят в този град, където нещата вървят на все по-зле. Нещо му нашепва, че Зунайра му се сърди. Вдървеността й наподобява тази на ранена тигрица, готова да премине в атака…