Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

— Тя сигурно сега вече е в рая?

— Кой? — сепва се Касим.

— Майка ти.

Касим гледа шофьора, който май не е с ума си. Младежът му се усмихва, промъквайки се през мрежа от разминаващи се пътища. В един момент след поредния завой обръщат гръб към града и крепостта в Пул-е-Шарки се скрива зад пясъчна кариера.

В ниското, много по-ниско, там, където талвегът е залят от лъжовните води на миража, група камили се катерят по насипа. Още по-надолу, прав посред гробище, Мохсен Рамат съзерцава планината, пресичана от голям джип. Всяка сутрин той идва тук, за да гледа мълчаливите била, но не смее да се изкачи натам. Откакто Зунайра потъна в потискащо мълчание, той не може да понася угнетяващата близост. Щом излезе от къщи, бърза да иде посред старото гробище и се изолира там в продължение на дълги часове, далеч от базарите, гъмжащи от надвикващи се търговци и престараващи се милиционери. Ясно му е, че няма да постигне кой знае какво с доброволните отлъчвания от дома. Тук няма нищо за гледане, освен запуснатостта, няма и на какво да се надява. Навсякъде наоколо царуват сухотата и безплодието. Човек би казал, че то допълнително подчертава смута на людете, притиснати между камънака и жегата. Редките ивици зеленина, които се появяват на места, не обещават цъфтеж; техните обгорели треви се ронят при най-слабия полъх. Гигантски обезводнени хидри, реките чезнат в пясъчните си корита, способни да жертват пред боговете на светлината единствено вкаменените си вътрешности. Какво търси той сред тези гротескни гробове, в подножието на мълчаливите планини?…

Огромният джип се появява сред гробището с впечатляващ облак прах след себе си. Касим поглежда към съсипания младеж, който броди сред мъртвите. Това е същият клетник, когото зърна сутринта, когато потегляше към родното си селце. Разглежда го и се пита какво ли го задържа цял ден сред пустинното гробище и под палещото слънце.

Шофьорът се отпуска и вдига крака си от педала за газта, тъй като се появяват първите улички на града. Гледката на гроздовете старци, струпани в сянката на дуварите, и върволиците от хлапетии го ободрява. Доволен е, че се връща у дома.

— Страхотна дълга разходка си спретнахме — признава той, поздравявайки с ръка свой познат сред навалицата. — Часове наред си размествахме прешлените сред дупките по пътя и се нагълтахме с какви ли не гадости.

— Стига си хленчил — нахоква го Касим.

— Ще спра, когато загася мотора — упорства шофьорът, гримасничейки комично. — А сега какво ще правим? Да те оставя ли пред вас?

— Не веднага. Трябва малко да дойда на себе си. Тъй като не преставаш да ми проглушаваш ушите с принудителния си пост, какво ще речеш да идем при Кхорсан и да похапнем шишчета? Аз черпя.

— Предупреждавам те, че ям за четирима.

— Няма да ме уплашиш.

— Ти си добрият принц, шефе. Благодарение на тебе ще се наплюскам до насита.

Гостилницата на Кхорсан се намира на ъгъла на една порутена уличка, точно срещу спирката на автобусите. Пушеците от скарата си съперничат с вихрушките, които остават след преминаването на колите. Няколкото клиенти, сред които и тъмничарят Атик, заемащи грубите, подредени нагъсто под ракитовия свод маси, се отнасят с безразличие към слънцето и към ескадрилите мухи, задоволяват се само да пропъждат изгладнелите хлапетии, привлечени от мириса на печено месо. С шкембе до коленете и брада до пъпа, Кхорсан разпалва жарта с ветрило. С другата ръка той обръща парчетата месо, метнати върху огъня, и си облизва джуките, когато констатира, че поредните вкусотии са готови. Не обръща никакво внимание на спиращия пред него джип. Точно е обърнал ветрилото, за да прочисти струпалия се около лицето му прахоляк, без същевременно да изпуска от очи свистящите котлети. Касим му показва четири пръста, заемайки място върху една проядена от дървояди пейка; с кимане на глава Кхорсан дава знак, че е приел поръчката, и продължава старателно да следва ритуала си.

Атик поглежда часовника си. Нетърпението му е очевидно, но нервността му нараства най-вече от появата на Касим Абдул Яббар. Какво ще си помисли той, сварвайки го в гостилничката, след като домът му е на две крачки? Свива врат в раменете си и се прикрива с ръка, докато келнерът му донася огромен сандвич, обвит в амбалажна хартия. Атик го пуска в найлонов плик, оставя банкноти на масата и си тръгва, без да чака ресто. В момента, когато смята, че се е измъкнал, ръката на Касим го улавя.

— От мене ли бягаш, Атик?