Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

Атик кимва с глава и се отдалечава.

Касим го гледа с тъга, след това се почесва под чалмата и се връща в гостилницата, за да седне до шофьора.

Животът непреклонно ни води към изхабяване, мисли си Мюссарат. Независимо дали се предпазваш, или не те е еня за себе си, нищо не се променя. Всеки роден на тази земя е обречен на кончина; такъв е законът. Ако тялото се подчиняваше единствено на нарежданията на главата, бихме живели по хиляда години. Но волята винаги може да изпълнява своите решения, а прозорливостта на стареца не може да принуди коленете му да не се превиват. Основополагащата трагедия на хората идва от обстоятелството, че никой не може да надживее най-благочестивите си пожелания, които освен това са основната причина за злощастието му. Не е ли светът крахът на смъртните, чудовищното доказателство за тяхната несъстоятелност? Мюссарат е решила да не се съпротивлява на очевидното. Нищо няма да й помогне, ако се опита да се скрие от себе си. Тя води битка срещу злото, което я гризе, отказваше да отпусне примирително ръце. Сега вече е време да се подготви, да се отдаде на неизбежното, защото само то остава, когато всичко друго е опитано. Съжалява само, че трябва да се предаде на възраст, когато химерите са победени. На четирийсет и пет години животът още е пред тебе, по-нюансиран, по-добре премерен; мечтите не са толкова огромни, поривите са успокоени, а тялото, когато ноктите на желанията го изтръгнат от вялостта му, потръпва тъй осъзнато, че това, което е изгубило като свежест, си го наваксва като интензивност. Четирийсетте години е времето на разума, най-силният коз за съобразяване с предизвикателствата. Убеждението й е достатъчно силно, затова нито за секунда не се съмнява, че краят й наближава. Мюссарат няма никакви съмнения. Чудо няма да стане. Това я натъжава. Но не чак толкова много, не се поддава на изстъпления; ненужно е, би било гротескно, дори богохулно. Естествено, тя би искала да се разкраси, да подчертае веждите и да отвори широко очи, за да привлече погледа на Атик. Но това вече не е възможно. На четирийсет и пет години човек трудно приема непоправимото. Уви, болката не те освобождава от ясното съзнание. Отражението й в малкото огледало е ужасяващо; тя направо се разпада. Лицето й се е превърнало в безплътен череп с омекнали бузи и хлътнали устни. В погледа й има вече някаква светлина от отвъдното, ледена, стъклена; зениците й са оцъклени. А ръцете й, Господи!, те са костеливи, покрити с фина, безжизнена кожа, шумолящи като хартия, трудно им е да разпознаят нещата при допир. Тази сутрин, когато се среса, в пръстите й останаха кичури коси. Как е възможно човек за толкова кратко време да изгуби толкова много коси? Тя ги уви около парче дърво и ги тикна в един процеп на стената, след това се строполи на земята, стисна главата си с ръце и зачака сълза да я извади от вцепенението. Но тъй като лицето й остана сухо, на четири крака тя пропълзя към сламеника. Там седна по турски и гледа стената в продължение на час. Би продължила да седи с гръб към вътрешния двор през целия ден, но силите я изоставиха. Съборена от упоритостта си, тя легна на земята и незабавно заспа със зейнала уста.

Когато я откри просната на пода, Атик си помисли най-лошото. Странно, найлоновият му плик не падна от ръцете му и дъхът му не се учести. Той остана прав на прага, вдигнал едната си вежда, без да вдига шум. Дълго време наблюдава тялото, обърнатата към тавана ръка, свитите пръсти, отворената уста и неподвижната гръд, дебнеше знак за живот. Мюссарат не помръдваше. Тя изглеждаше като мъртва. Атик остави плика на ниската масичка и преглъщайки слюнка, се приближи към безжизненото тяло на жена си. Внимателно коленичи; в момента, когато се сведе над смъртнобледата ръка, за да измери пулса, една въздишка го накара да се дръпне назад. Адамовата му ябълка се развълнува. Той наостри уши, подозирайки, че потръпването е било фалшиво, и се сниши над вкамененото лице. Отново лека въздишка одраска бузата му. Той сви устни, за да сдържи гнева си, изправи снага и със склопени очи и стиснати юмруци се отдръпна до стената, за да седне на задника си. Стегнал челюсти и скръстил ръце на корема си, гледаше проснатото в краката му тяло, сякаш искаше да го прониже от главата до петите с поглед.

Мохсен Рамат не може да търпи повече. Безкрайните дни, които редовно прекарва на гробището, само увеличават объркаността му. Обикаля сред гробовете, но не успява да подреди идеите в главата си. Нещата му се изплъзват с шеметна скорост; не е в състояние да ги осмисли. Вместо да му помогне да се концентрира, изолацията му го дестабилизира, увеличава безпокойството му. На моменти властно го обзема лудо желание да грабне железен кол и да направи на пух и прах всичко наоколо; странно, щом вземе глава в ръцете си, яростта му се преобразява в неустоима нужда да избухне в ридания и той се отдава на унинието си със стиснати зъби и затворени клепачи.