Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

— За какво точно ме упрекваш? — възкликва той с умора в гласа. — Че не съм поставил този оскотял талибан на мястото му? Какво можех да направя срещу него? Та нали именно те правят законите. Те имат правата над живота и смъртта на всичко, което мърда. Смяташ ли, че гадостите им са ми безразлични? Те биха възмутили дори товарно животно. Знам, че това псе милиционер не беше достойно дори да целува нозете ти в прахта. Отлично си давам сметка за гнусотата, която разпиля и последните ми капки гордост, но, в името на скъпите ни покойници, кажи ми какво можех да направя, Зунайра?

Той коленичи до нея, треперещ, трескав, опитва се да хване ръката й. Тя се отдръпва назад и се загръща в покривалото си.

— Глупаво е — скимти Мохсен. — Ужасно глупаво. Ти се отнасяш с мен като с чумав… Не ми обръщай гръб, Зунайра. Имам усещането, че цялата вселена ми е сърдита. Имам само тебе. Виж как те търсят ръцете ми, без тебе аз съм изгубен. Ти си единственото въже, което ме свързва с нещо на този свят.

Сълзите подуват клепачите му. Той не разбира как те са успели да приспят бдителността му и да потекат по страните му пред Зунайра… Зунайра, която не понася да гледа как мъже плачат.

— Много зле се чувствам — извинява се той. — Изплаших се от мислите си. Трябва да се взема в ръце, Зунайра. Поведението ти е кошмарно. Не знам какво да правя нито с дните, нито с нощите си. Ти си единствената ми причина да живея, ако все пак животът все още има смисъл в тази страна.

Той отново се опитва да хване дланта й.

Зунайра извиква и се надига, потръпваща.

— Сто пъти ти казах да не ме докосваш.

— Какви са тези глупости? Аз съм ти съпруг…

— Докажи го.

— Говориш безсмислици. Докъде искаш да стигнеш в крайна сметка?

Зунайра се отблъсква от стената и се изправя срещу него, почти го изгаря с дъха си. Гневът й е такъв, че воалът пред лицето й се дипли от трескавото й дишане.

— Не искам повече да те виждам, Мохсен Рамат!

Взрив не би го разтърсил повече. Мохсен е поразен от твърденията на жена си. Отначало не може да повярва, нужни са му няколко секунди, за да осъзнае какво е чул. Адамовата му ябълка полудява в гърлото. Пляска се с ръце, завърта се на токове. В стаята двете дихания се сблъскват в свръхестествено напрежение. Изведнъж Мохсен изкрещява невъздържано и нанася удар с юмрук по рамката на прозореца толкова силно, че китката му изпуква.

Сгърчен от болка, той се изпречва срещу съпругата си и я заплашва:

— Забранявам ти да ми говориш с такъв тон, Зунайра. Нямаш право. Чуваш ли ме? — крещи той, хваща я за гърлото и я разтърсва. — Забранявам ти, категорично!

Невъзмутимо Зунайра отблъсква пръстите, стиснали шията й.

— Не искам повече да те виждам , Мохсен Рамат — натъртва тя с пресеклив глас.

Обзет от паника, Мохсен избърсва запотените си ръце, сякаш за да изличи следите от бруталността, суети се, разбира, че положението става все по-плачевно, обхваща в длани главата си и се опитва да се успокои.

— Добре — съгласява се той. — Струва ми се, че тази вечер си дойдох прекалено рано. Ще се върна там, откъдето идвам. Ако искаш, цялата нощ ще прекарам навън. Но трябва непременно да намерим път за помирение… Зунайра, аз те обичам. Не мога да намеря по-вразумяващи слова. Това, което току-що изрече, несъмнено е най-ужасяващата декларация, която са чували ушите ми. От твоята уста тя има ефекта на отвратителна ругатня. Сега осъзнавам колко наложително е да те оставя на спокойствие. Ще се върна утре или след два дни. Не знам как ще издържа дотогава, но все някак ще се оправя. За да спася нашия брак, съм готов на всичко. Опитай се от своя страна да сториш същото. Обичам те. Каквото и да се случи, държа да го знаеш. Много е важно за мене. Няма нищо по-важно от това.

Зунайра не се огъва. Устните й заканително се движат под маската. Мохсен поставя ръка на устата й.

— Не говори нищо. Достатъчно неща каза днес. Остави ме да се надявам, че сме преживели лош миг и че утре всичко ще бъде отново както преди.

Зунайра пак отстъпва, за да се освободи от ръката на съпруга си.

— Струва ми се, че ти не ме разбра добре — казва тя. — Аз не искам вече да те виждам , Мохсен. Това не са празни думи, идните дни няма да ги смекчат. Ти ще се махнеш от живота ми и никога повече няма да се връщаш в този дом. В противен случай ще си ида аз.

— Но защо? — бунтува се Мохсен, разкъсвайки с гневен жест ризата и разкривайки мършавата си гръд с болезнена бледност. — Кажи ми къде сбърках толкова фатално, та заслужих съдбата, която се стоварва отгоре ми?