Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

— Поне ще си имаш компания.

— Какви ги говориш!

— Не искаш ли да знаеш какво е извършила?

— За какво ми е да знам?

— Убила е съпруга си.

— Случват се такива неща.

Касим забелязва нарастващото отвращение на надзирателя. Това го вбесява, но той устоява на желанието да го постави на мястото му. Приглажда брада замислено, обръща се към дъното на коридора и добавя:

— Тя ще остане тук малко по-дълго от останалите.

— Защо? — пита раздразнено Атик.

— Заради големия митинг, който ще се проведе в петък на стадиона. Очаква се височайше присъствие. Властите решиха да проведат десетина публични екзекуции, за да създадат атмосфера. Твоята пансионерка ще бъде част от групата. В началото мислехме да я ликвидираме веднага. Но тъй като нито една жена не е включена в петъчната програма, дадохме й отсрочка с пет дни.

Атик клати глава с безразличие.

Касим поставя ръка на рамото му.

— Онази вечер те чакахме при Хаджи Палван.

— Бях възпрепятстван.

— Следващите вечери също.

Атик предпочита да изчезне. Той се прибира в бърлогата, която му служи за канцелария. Касим размисля и тръгва след него.

— Размисли ли над предложенията ми?

Атик едва-едва се усмихва, нервно и рязко.

— Нужна ми е глава, за да размислям над каквото и да било.

— Ти си си виновен за всичко. Нещата са ясни. Достатъчно е да ги погледнеш прямо.

— Моля те, Касим, нямам желание да обсъждаме тези неща.

— Както кажеш — извинява се Абдул Яббар, като вдига двете си ръце на височината на гърдите, — оттеглям си думите. Но умолявам те, освободи ни от тази физиономия на печален вестоносец.

Атик Шаукат не осъзнава веднага какво се случва с него. Някакво отприщване се възпламенява в душата му и парализиращ полъх го обгръща от главата до петите, сякаш отгоре му се е изсипал леден душ. Тенджерата, която държи, се изплъзва от ръцете му и се разсипва на земята, а топчетата ориз се валят в прахта. Три-четири секунди той си мисли, че халюцинира. Сразен от видението, което изниква като мълния пред него, той се превива, за да се опита да си възвърне здравия разум. Светлината от прозореца го атакува, крясъците на децата, сражаващи се помежду си навън, го объркват; свлича се на походното легло и обхванал с длани слепоочията си, многократно проклина злото, за да прогони лошите влияния.

— Ла хавла!

След като възвръща част от съзнанието си, се връща в коридора, за да потърси тенджерата, вдига претърколилия се по-далече капак и събира разпилените по пода оризови топчета. Продължавайки да чисти земята, вдига предпазливо очи към заключената с катинар решетка, към надвесеното като злокобна клетка прозорче, погледът му се задържа върху анемичната светлина, която се процежда от тавана, събира кураж и се връща към килията, където го очаква феерична гледка!… Затворничката е махнала бурката си. Седнала по турски, опряла лакти на коленете си и събрала длани под брадичката, тя се моли. Атик е заслепен. Никога преди не е виждал подобна прелест. Жената е с небивала красота, с профил на богиня, с дълги, разпилени на гърба коси и с огромни очи, наподобяващи хоризонти. Човек би казал, че е зора, която изгрява над тази воняща, гнусна, злокобна тюрма.

Освен това на съпругата си, Атик не е виждал женско лице от няколко години. Дори е привикнал да живее така. За него, освен Мюссарат, има само призраци без глас и без черти, които пресичат улиците, без да докосват съзнанието му; рояци грохнали лястовици, сини или жълтеникави, често пъти обезцветени, закъснели с няколко сезона, които издават тъжен звук, когато преминават покрай мъжете.

Изведнъж воалът се разкъсва и изниква нещо чудесно. Атик не може да се опомни. Истинска, съвършена жена; автентично женско лице, осезаемо, се явява пред него. Невъобразимо. Той толкова отдавна е скъсал всичките си връзки с подобна действителност, че тя му се струваше прогонена от живота. Когато беше млад, в края на юношеството, му се случваше да оскверни леговището на братовчедките си, за да ги разгледа отдалече, скришом, очарован от кръшните им смехове, от изяществото им и от грацията на техните движения. Дори хлътна по една десет години по-възрастна от него узбекска учителка, чиито безкрайни плитки правеха вървежа й омагьосващ като мистичен танц. Той беше убеден, че на тази свободна от ангажименти възраст, когато легендите патетично побеждават предразсъдъците и традициите, му беше достатъчно да помечтае за някое момиче, за да види ангелско крило от рая. Естествено, това не беше най-верният път, за да стигне до там, но несъмнено беше най-човешкият… И после всичко свършва. Светът на проявената дързост се разпада и става на прах. Бляновете си забулват лицата. Една маска се спуска и отнася всичко, смеховете, усмивките, погледите, руменината на бузите, пърхането на миглите…