Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

— Чисто и просто — признава Атик, — думите са безсилни да я опишат.

— Толкова ли е красива? — осведомява се недоверчиво Мюссарат.

— Красива ли? Думата ми изглежда слаба, на границата на баналността. Жената, която лежи в моя затвор, е много повече от това. Още треперя. Прекарах цяла нощ да бдя над съня й, толкова бях ослепен от великолепието й, че не видях кога се пукна зората.

— Надявам се, че тя не те е накарала да забравиш молитвата си.

Атик свежда глава.

— Истината е, че я забравих.

Мюссарат избухва в смях, чиито звънчета тутакси преминават в пристъп на кашлица. Атик сбърчва вежди. Той не разбира защо съпругата му се подиграва с него, но не й се сърди. Рядко я чува да се смее, а необичайният й смях прави сумрака на стаята почти обитаем. Мюссарат бърше очите си, задъхана, но доволна, оправя възглавницата зад гърба си и се обляга на нея.

— Забавлявам ли те?

— Изключително много.

— Смешен ли ме намираш?

— Ти си невероятен, Атик. Как си могъл да криеш от мене толкова възвишени слова? Повече от двайсет години сме женени, ала едва сега ти разбулваш поета, който се крие в тебе. Не можеш да си представиш колко съм щастлива, когато откривам, че си способен да говориш за тези неща с целия плам на сърцето си, вместо да ги смяташ за долен бълвоч. Атик, вечният мърморко, който ще мине покрай стая със злато, без да я види, изпитвал силни чувства? Не, това не ме забавлява, а ме възкресява. Имам желание да ида да целувам нозете на тази жена, която само за една нощ разбуди чувствителността ти. Тя трябва да е светица. Или пък фея.

— Същото си рекох и аз първия път, когато я видях.

— Защо тогава са я осъдили на смърт?

Атик се сепва. Очевидно никога досега не си е задавал този въпрос. Той клати глава и заявява:

— Отказвам да повярвам, че е способна на осъдителни постъпки. Подобно нещо не й приляга. Сигурно е допусната грешка.

— А тя какво разказва?

— Не съм говорил с нея.

— Защо?

— Не е редно. Пазил съм много осъдени, някои от тях по няколко дни. Но никога не сме разменяли нито дума. Стояхме, сякаш не се виждахме; напълно се изолирахме, те в техните килии, аз в моята дупка. Дори сълзите са безполезни, когато е произнесена присъда. В такива случаи затворът е мястото, където човек да се вглъби в себе си. Не произнасяш нито дума. Особено пък в навечерието на екзекуцията.

Мюссарат хваща ръката на съпруга си и я притиска към своята гръд. Странно, тъмничарят се съпротивлява. Може би дори не усеща какво прави тя. Погледът му е зареян далече, а дишането му — учестено.

— Днес чувствам прилив на сили — казва тя, ободрена от руменината по лицето на мъжа си. — Ако искаш, мога да й приготвя нещо за ядене.

— Ще направиш ли това за нея?

— Готова съм на всичко за тебе.

Затворничката оставя подноса и деликатно бърше уста с крайчеца на дрипава кърпа. Начинът, по който почиства крайчеца на устните си, свидетелства, че е от вече отменено високо социално равнище; тя е жена с класа и несъмнено с образование. Атик я разглежда, преструвайки се, че изследва линиите на дланта си. Не иска да пропусне нищо от жестовете, от израженията й, от начина й на хранене, от начина, по който пие, взема и оставя предметите около себе си. За него няма съмнение, че тази жена е била богата и изискана, носела е коприна и бижута, ухаела е на главозамайващи парфюми и е подлудила сърцата на безброй поклонници; лицето й е огрявало мълниеносни идилии, а усмивката й е натъжила мнозина нещастници. Как ли е стигнала дотук? Какъв ли прокълнат вятър я е довял в тази килия, нея, която сякаш е събрала в погледа си светлината на целия свят?

Тя вдига очи към него. Той веднага се обръща, а гръдта му е обзета от неудържим трепет. Когато отново я поглежда, открива, че тя го наблюдава с тайнствена усмивчица на устните. За да преодолее срама, който го обзема, решава да я попита дали още е гладна. Тя поклаща глава в знак на отрицание. Той се сеща за ягодите на бюрото си, но не смее да отиде да ги вземе. Истината е, че не иска да я изостави нито за миг. Добре му е там, където е застанал, от другата страна на решетката, и същевременно тъй близо до нея, та има чувството, че долавя туптенето на пулса й.

Усмивката на жената не изчезва. Тя грее на лицето й като приказно видение. Усмихва ли се тя наистина или той бълнува? Жената не е изрекла нито дума, откакто е затворена. Тя се е сгушила в изгнанието си , мълчалива и достойна, не проявява нито страх, нито трепет. Човек би казал, че чака появата на деня, за да си замине с него безшумно. Фаталният краен срок, който кръжи над молитвите й с търпението на ножа на гилотината, не успява да простре ужасяващата си сянка над мислите й. Тя изглежда непревземаема в своето мъченичество.