Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

Зунайра се прикрива с длани, ужасена от бруталността на тъмничаря.

— Махайте се… — казва й той. — Скоро ще настъпи нощ. Възползвайте се, за да изчезнете, и час по-бързо напуснете този град на побъркани. Тичайте колкото имате сили и най-вече не се обръщайте, каквото и да се случи, иначе ще ви постигне съдбата на жената на Лот.

Зунайра не разбира какво иска надзирателят. Тя се покрива с бурката си, смятайки, че е ударил последният й час.

— Махайте се оттук — умолява я Атик. — Тръгвайте, не стойте така. Ще им кажа, че вината е моя, че съм забравил да заключа веригата. Аз съм пущун като тях. Ще ме ругаят, но няма да ми сторят зло.

— Какво става?

— Не ме гледайте така. Грабвайте си бурката и излезте…

— Но къде да се дяна?

— Където и да е, само не оставайте тук.

Тя поклаща глава. Ръцете й търсят нещо под завивката, но не успяват да го намерят.

— Не — заявява тя. — Вече почерних едно семейство, няма да постъпя така и с друго.

— Най-лошото, което могат да ми сторят, е да ме изхвърлят. Но хич не ме интересува. Сега си вървете.

— Нямам къде да ида. Родителите ми са мъртви или поне се водят изчезнали. Последната нишка, която ме свързваше с този свят, аз сама прерязах. Гореше светлинка, аз духнах, за да я превърна във факла, но я угасих. Вече нищо не ме задържа тук. Наистина ще си тръгна, но не както вие ми предлагате.

— Няма да ги оставя да ви убият.

— Ние всички сме убити. Толкова отдавна, че вече забравихме това.

Дните минават, апатични дебелокожи добичета. Атик се люшка между психастенията и вечността. Дните изчезват по-бързо от огнени искрици; нощите са безкрайни като мъчения. Озовал се между двете измерения, той е като разчекнат, нещастен е до лудост. Не намира място, където да се свре. Виждат го да броди по уличките с блуждаещ поглед, а челото му е пронизано от дълбоки бръчки. Не смее вече да се появява в коридора на затвора, затваря се в своята канцеларийка и се опитва да се утешава с Корана. Прочита няколко глави, после, задушавайки се и чезнейки, излиза на чист въздух и се промушва през тълпите като призрак от мрачините. Мюссарат не знае какво да направи, за да му помогне. Щом се върне вкъщи, той се прибира в стаята си, а там, седнал пред една малка поставка за Светата книга, до забрава повтаря стихове от нея. Когато тя влиза да го види, заварва го унесен, с ръце на ушите и шепнещ, на косъм от болезнената омая. Тя сяда срещу него, обръща очи към небето и започва да се моли. Щом той усети присъствието й, затваря рязко Корана и хуква на улицата. Връща се малко по-късно с моравочервено лице и задъхан. Почти нищо не хапва, през нощта не склопява очи, времето му минава ту в затвора, където не се заседява дълго, ту в стаята у дома, от която изскача веднага, щом тя се появи. Мюссарат толкова е отчаяна от състоянието на съпруга си, че забравя болката, която я измъчва. Когато Атик до късно не се прибира, ужасни мисли обсебват съзнанието й. Нещо й подсказва, че тъмничарят не е на себе си, че може би му се е случило нещо лошо.

Една вечер тя влиза при него в стаята, почти блъска поставката, така че да няма нищо между него и нея, и твърдо го хваща за китките и го разтърсва.

— Ела на себе си, Атик.

Атик мълви отнесено:

— Аз й отворих вратата широко и я помолих да си върви. Тя отказа да напусне килията.

— Защото, за разлика от тебе, тя знае, че човек не може да избяга от съдбата си. Приела е орисията си и чака края. Само ти отказваш да видиш истината в очите.

— Тя не е убила никого, Мюссарат. Не искам да плаща за грешка, която не е извършила.

— Виждал си и други да умират преди нея.

— Това е доказателството, че човек не може да свикне с всичко. Аз съм бесен на себе си, гневя се и на целия свят. Как е възможно тя да приеме да умре само защото съдиите така са решили? Това е абсурдно. Ако тя няма повече сили да се съпротивлява, аз не желая да отпускам безволево ръце. Тя е толкова млада, толкова красива… толкова изпълнена с живот. Защо отказа да си тръгне, когато й отворих вратата?

Мюссарат нежно повдига брадичката му и ласкаво прокарва ръка по разрошената му брада.

— Е, добре, честно, моля те, погледни ме и отговори напълно съзнателно, щеше ли да я оставиш да си върви?

Атик потреперва. В очите му искри неудържима мъка.

— След като ти казах, че широко й отворих вратата…

— Чух те, но пак питам, щеше ли да я оставиш да си тръгне?

— Естествено…

— Щеше ли да гледаш как тя се отдалечава в нощта, без да хукнеш след нея? Би ли приел тя да изчезне завинаги, никога повече да не я видиш?