Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

Атик се свива; брадата му тежко пада в отворената длан на Мюссарат. Жената продължава да гали бузата му.

— Няма да го направиш — казва му тя.

— Тогава обясни ми — стене той. — В името на Пророка, кажи какво става с мене.

— Най-хубавото, което може да се случи някому.

Атик повдига глава толкова силно, че раменете му се разтърсват:

— Какво по-точно, Мюссарат, искам да разбера?

Тя поема лицето му с две ръце. Това, което прочита в погледа му, я довършва. Тръпка я разтриса цялата. Опитва се да се бори, но напразно; две едри сълзи изскачат от зениците й, изтъркулват се върху лицето й и стигат до брадичката, преди тя да успее да ги удържи.

— Струва ми се, че си открил пътя си, Атик, съпруже мой. В душата ти се разбужда денят. Кралете и светците ще ти завиждат за това, което се случва с тебе. Сърцето ти се възражда. Не мога да ти обясня нещата. Впрочем така е по-добре. Това трябва да се изживее, а не да се обяснява. Защото от него няма защо да се боим.

— Какво трябва да сторя?

— Върни се при нея. Преди да й отвориш вратата, отвори й сърцето си и го остави да й говори. Тя ще го послуша. И ще те последва. Хвани я за ръка и колкото е възможно по-бързо заминете двамата, без да се обръщате.

— Ти ли ме молиш да замина, Мюссарат?

— Бих се хвърлила в нозете ти, за да те убедя. Никой няма право да проваля най-хубавото, което се случва някому, дори ако за това той трябва да страда през останалата част от живота си. Това са толкова неповторими мигове, че се превръщат в свещени.

— Аз няма да те изоставя.

— Не се съмнявам. Но въпросът не е в това. Тази жена се нуждае от тебе. Животът й зависи от твоя избор. Откакто я видя, очите ти греят. Тя озари вътрешния ти мир. Някой друг на твое място би запял колкото му глас държи по покривите. Но ти не пееш, Атик, защото никой не те е научил на това. Ти си щастлив, без да подозираш. Щастието прелива от тебе, но ти не знаеш как да го изразиш. През целия си живот си слушал другите; твоите господари и гуру, твоите началници и демони, които са ти говорили за войни, за жлъч и противопоставяне. От ушите ти прелива злобата на деня, тялото ти трепери. Затова днес ти се боиш да послушаш сърцето си, да уловиш късмета, който най-сетне ти се усмихва. Под други небеса объркването ти би умилило целия град. Но Кабул не разбира нищо от подобни обърквания. Защото се е отказал от тях и не умее да изразява нищо, нито радости, нито страдания… Атик, съпруже мой, ти си благословен. Послушай сърцето си. Само то ти говори откровено, само то ти казва святата истина. Неговите доводи са по-силни от всички други доводи по света. Довери му се, остави го да води стъпките ти. И най-вече не се бой. Защото сред всички мъже, тази вечер, ти си този, който ОБИЧА…

Атик се разтреперва.

Мюссарат отново започва да гали лицето му и го моли:

— Върни се при нея. Още имаш време. С малко повече късмет, още преди изгрев-слънце вие ще прекосите планината.

— Два дни и две нощи мислих за това. Не съм сигурен, че е добро решение. Те ще ни заловят и ще ни убият. Нямам право да й подхвърлям фалшива надежда. Тя е толкова нещастна и толкова крехка. Обикалям улиците и се опитвам да намеря сигурен план за бягство. Но щом я зърна, застанала спокойна в своя ъгъл, всичките ми намерения се разпиляват. И пак тръгвам да бродя из квартала, връщам се тук, нарамил идеите си, ти ми вдъхваш сили, но затова пък губя сигурността си. Напълно съм изгубен, Мюссарат, не искам да ми я отнемат , разбираш ли? Аз им дадох най-хубавите си години, най-лудите си мечти, плътта си и разума си…

И за голяма изненада на съпругата си Атик се гушва в коленете й, а раменете му се разтрисат от ридания.

Атик трябва да се приготви. Утре Касим Абдул Яббар ще дойде да вземе затворничката, за да я заведе там, където боговете и ангелите не дръзват да се появят. Той се преоблича в стаята, здраво нахлупва чалмата си. Точните му жестове контрастират с неподвижността на погледа му. В ъгъла на помещението Мюссарат го наблюдава, а половината от лицето й е в мрак. Тя не казва нищо, когато той минава покрай нея, не помръдва, когато го чува да вдига мандалото и да излиза на улицата.

Пълнолуние е. Вижда се ясно и надалече. Гроздове страдащи от безсъние са накацали по праговете на бордеите; бръщолевенето им нарушава тихата песен на нощта. Отвъд стените плаче бебе; крехкият му гласец бавно се издига към небето, където греят милиони звезди.

Затворът е потънал в собствените си мрачини. Атик надава ухо, но дочува само скърцането на смазаните от жега греди. Той пали фенера; безформената му сянка се отразява на тавана. Сяда на походното легло срещу коридора на смъртта и поема главата си в ръце. За частица от секундата го обзема неудържимо желание да отиде да види как е затворничката, но успява да го удържи и остава седнал. Сърцето му бие до пръсване. Потта се стича по лицето му и тече по гърба му. Гласът на Мюссарат отеква в мислите му: Ти преживяваш единствените достойни да бъдат преживени моменти… В любовта дори хищниците стават божествени… Атик се сгушва в мъката си, опитва се да я сдържи. Но раменете му отново се разтрисат и дълга въздишка го принуждава да се строполи на земята. Той се просва с чело в прахта и започва да повтаря всички молитви, които му минават през съзнанието.