Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

Атик не е на себе си. Обзет от шемет, той не знае къде да дене главата си, нито какво да прави с ръцете си, готов е да проклина целия свят. Не разбира нищо. Той е някой друг, някой, който излиза от него, превзема същността му, безпокои го и без когото би се почувствал осакатен. Какво да каже за треперенето, което го тресе часове наред и го сгорещява, а в следващата минута го връхлитат студени вълни? Какво да каже за дързостта, която изпитва всеки път, когато дръзва да отрече случилото се, той, дето кутрето си не мърдаше пред драми, които лесно би предотвратил? Какво да рече за този буен прилив, който го изважда от кожата му, когато погледът му се сблъска с очите на затворничката? Никога не е вярвал, че може да бъде съпричастен към мъката на трети човек. През целия си живот е имал само една амбиция: да минава покрай изтезавания, без да му обръща внимание, да се връща от гробището, без да страда. И ето че изведнъж се вълнува от съдбата на тази жена, която нищо не може да спаси от гибелта. Атик не може да разбере защо внезапно сърцето му сякаш е сменено с друго, но осъзнава, че вече нищо не може да е както преди. Очакваше да намери при Касим Абдул Аббар разбиране, което да му помогне да накара казите да преосмислят присъдата си. Касим го разочарова. Атик не може да му прости и го ненавижда. Между двамата всичко е свършено. Никаква проповед, никакъв гуру не може да ги сдобри. Касим е грубиян. Боздуганът има по-голямо сърце от него, змията е по-милосърдна. Да пукне. Всички да пукнат, без изключение. Казите , обгърнати в чудовищната си жестокост. Екзалтираните кресльовци, неприлично възбудени, които се готвят да нахлуят на стадиона в петък. Важните лица, които ще се наслаждават на публичните екзекуции и ще изразяват одобрение за прилагането на закона със същата ръка, с която гонят мухите и ги изхвърлят размазани със същия жест, с който благославят гротескното усърдие на палачите. Всички. Включително и прокълнатия Кабул, който всеки ден се учи да убива и да отнема живот , по тази земя ликуванията са станали не по-малко отвратителни от линчуванията.

— Няма да ги оставя да я екзекутират — бунтува се той, прибирайки се у дома.

— Защо изпадаш в такова състояние? — мъмри го Мюссарат. — Тя не е нито първата, нито последната. Това, което вършиш, е безсмислено. Трябва да се съвземеш.

— Не желая да се съвземам.

— Нагърбваш се с ненужно бреме. Погледни се. Изглеждаш като обезумял.

Атик я заплашва с пръст.

— Забранявам ти да ме третираш като луд.

— Ами вземи се в ръце тогава, и то незабавно — протестира Мюссарат. — Държиш се като някой, който не е на себе си. Най-лошото е, че преливаш от ярост, когато човек се опита да те вразуми.

Атик я сграбчва за врата и я блъска в стената.

— Стига си дрънкала, стара вещице. Не мога да понасям звука на гласа ти, нито миризмата на тялото ти…

И я пуска.

Изненадана от жестокостта на съпруга си и съсипана от думите му, Мюссарат се строполява на земята, обгърнала с ръце нараненото си гърло и с изцъклени от ужас очи.

Атик замахва гневно, грабва чалмата и нагайката си и изскача на улицата.

В джамията е пълно с хора; просяците и инвалидите от войната ожесточено се сражават за преддверието на храма. Атик се изплюва през рамо, толкова гледката го отвращава, и решава да се помоли другаде. Малко по-нататък по пътя си той среща Мирза Шах, който бърза да се присъедини към вярващите преди призива на мюезина. Той минава покрай него, без да му обърне внимание. Мирза Шах спира, обръща се, за да проследи с поглед стария си приятел, и дълго чеше глава, преди да продължи пътя си. Атик върви все направо, с притворени очи, крачи агресивно. Пресича шосето, без да се оглежда наляво и надясно, безразличен към клаксоните и виковете на каруцарите. Някой го вика откъм едно кафене, но той не го чува. Атик не би чул дори ако буря прогърми над главата му. Усеща само как кръвта бучи в главата му и вижда меандрите на своите бесове, изливащи катрана си в ума му: Касим, който не обръща внимание на чувствата му, Мюссарат, която не споделя мъката му, небето, което забулва лице, руините, които му обръщат гръб, сеирджиите, които се готвят да нахлуят на стадиона, талибаните, които се перчат по улиците, моллите, които глаголстват пред тълпите и размахват по-смъртоносни от саби пръсти…

Когато затваря вратата на затвора след себе си, преследващите го шумове замлъкват. Изведнъж сякаш пада в бездната, а мълчанието е безпределно. Какво става с него? Защо не отваря вратата, за да пусне вътре глъчката, залязващия мрак, ароматите, прахта? Превил гръб, задъхан, той кръстосва напред-назад по коридора. Нагайката се изплъзва от ръката му, но не се навежда да я вдигне. Ходи, ходи, брадата му е потънала в гушата, а ръцете му са кръстосани зад гърба. Изведнъж той се хвърля към вратата на килията и я отваря решително.