Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

На следващия ден Атик установява, че цяла нощ е бодърствал, седнал в коридора срещу затворничката, и не я е изпуснал от поглед нито за миг. Чувства се странен, с олекнала глава и стегнато гърло. Има усещането, че се е събудил в кожата на някой друг. Сякаш е обзет от мълниеносна зависимост, нещо е проникнало в най-интимните му помисли, ускорява пулса му, отмерва дишането му, командва трепета му, ту заприличва на жилава тръстика, ту се вие като бръшлян. Атик дори не се опитва да овладее съзнанието си. Изпитва главозамайващо и неукротимо усещане, възторжено пиянство, което застрашава устоите му дотолкова, че е на път да забрави религиозните си задължения. Това прилича на вълшебство, но не е. Атик осъзнава какво предизвикателство поема, но не го е грижа. Отнесъл се е някъде, едновременно много далече и много близо, слуша най-недоловимите си пулсации, но е глух за категоричните призиви да се подчини на установения ред.

— Какво не ти е наред? — пита го Мюссарат. — Вече пет пъти солиш ориза, без да го опиташ, и надигаш чашата за вода, без да отпиеш нито глътка.

Атик гледа съпругата си с тъп поглед. Изглежда, не разбира какво му казва тя. Ръцете му треперят, гръдта му се надига, а на моменти сякаш се задушава. Не си спомня как е прекосил квартала с омекнали прасци и с празна глава, не си спомня дали е срещнал някого по улиците, по които обикновено винаги бива заприказван или поздравен от познати. През целия си живот никога не е изпадал в състоянието, което го е впримчило от вчера. Не е гладен, не е жаден, околният свят не го интересува; преживява нещо едновременно възвишено и ужасяващо, но за всичкото злато на земята не иска да се избавя от това, което му се случва: добре му е .

— Какво ти е, Атик?

— Моля?

— Благодаря ти, Боже, той чува. Помислих си, че си станал глухоням.

— Какво ми говориш?

— Нищо, нищо — отказва се Мюссарат.

Атик оставя чашата на земята, взема щипка сол от пръстена купичка и машинално започва да ръси своята порция ориз. Мюссарат слага ръка пред устните си, за да прикрие усмивката си. Разсеяността на съпруга й я забавлява и тревожи, но, признава тя, блясъкът на лицето му е отпускащ. Рядко го е виждала толкова трогателно непохватен. Ще речеш, че е дете, което се връща от куклен театър. Очите му излъчват вътрешен пламък, а възбудата му е направо невероятна за човек, който доскоро се тресеше от гняв и заплашваше да потроши всичко, което се озове близо до него.

— Яж — приканва го тя.

Атик се вцепенява. Веждите му подскачат високо нагоре. Внезапно скача и се удря по бедрата.

— Боже мой! — възклицава, тичайки към закачената на един пирон връзка ключове. — Грешката ми е непростима.

Мюссарат се опитва да се изправи. Измършавелите й ръце се огъват и тя се строполява обратно върху одъра. Сразена от усилието, тя се обляга до стената и гледа мъжа си.

— Какво пак си сторил?

Атик отвръща обезпокоено:

— Забравих да дам на затворничката да яде.

Обръща се и изчезва.

Мюссарат остава замислена. Съпругът й е забравил чалмата си, жилетката и нагайката. Това никога не му се случва. Тя очаква той да се върне за тях. Но Атик не се връща. Мюссарат решава, че нейният съпруг тъмничар си е изгубил акъла.

Покрита с износена завивка, Зунайра напомня за жертвоприношение. Около нея зацапаният газов фенер пръска в килията мъждукаща светлина. Чува се диханието на нощта, гъста и лепкава. Атик оставя на земята поднос, пълен с шишчета, които е заплатил от джоба си, питка и малко ягоди. Кляка и протяга ръка, за да събуди затворничката. Пръстите му се насочват към заобленото рамо. Тя трябва да си възвърне силите, казва си наум той. Мислите не успяват да окуражат действията му; ръката му остава да виси в празното пространство. Отстъпва назад, обляга се на стената, тиква брадичка между коленете си и не помръдва, вперил очи в тялото на жената, чиято сянка, очертана от светлината на фенера, представлява приказен пейзаж върху одъра, който й служи за платно. Атик е смаян от ведростта на затворничката, убеден е, че не е възможно нейде да съществува по-блажен покой, отколкото върху това чисто и красиво като изворна вода лице. И тези черни, гъсти и гъвкави коси, които най-лекият дъх повдига във въздуха като хвърчило. И тези ръце на хурия, прозрачни и фини, които отгатваш, че са меки като ласка. И тази малка и заоблена уста… Ла хавла , сепва се Атик. Нямам право да злоупотребявам със съня й. Трябва да се върна вкъщи, да я оставя на спокойствие. Атик разсъждава, но не върши нищо. Остава прикован в своя ъгъл, сплел ръце и крака, а очите му са по-властни от съзнанието.