Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

— Ти си напълно луда.

— Така и така аз съм обречена. След няколко дни, най-много след няколко седмици болестта, която ме яде, ще ме довърши. Не искам да продължавам безсмислено агонията си.

Атик е ужасен. Той отблъсква съпругата си и протегнал напред и двете си ръце, я умолява да остане на мястото си.

— Това, което говориш, е безсмислица.

— Отлично разбираш, че съм намерила вярното решение. Бог ми го внуши: тази жена няма да умре. Тя ще бъде всичко, което аз не можах да ти дам. Не можеш да си представиш колко съм щастлива тази сутрин. Мъртва ще бъда по-полезна, отколкото жива. Умолявам те, не разрушавай онова, което късметът най-после ти дари. Веднъж поне ме послушай…

Джипът на Касим Абдул Яббар забива спирачки пред тъмницата, следван отблизо от микробус, пълен с жени и деца, който предпочита да спре от другата страна на улицата, сякаш за да се предпази от магиите, кръжащи около злокобната сграда. Атик Шаукат се промъква в коридора и се опира до стената, ръцете му треперят, прилепени към бедрата, гледа в земята, за да не издаде силата на чувствата си. Страх го е, тресе го от студ. Опънати до скъсване, вътрешностите му непрестанно къркорят, а остри и силни спазми измъчват краката му. Пулсирането на кръвта глухо отеква в слепоочията му и напомня удари на боздуган в подземни галерии. Той е стиснал челюсти и задържа все по-хаотичния си дъх, за да не се поддаде на паниката.

Касим прочиства гърлото си. Това е неговият начин да предизвести появата си. Тази сутрин в гъргоренето му има нещо чудовищно. Някой отваря вратата, после се чуват стъпки по пода. Появяват се сенки, а след тях в помещението плисва силна светлина. Две милиционерки проникват в потъналата в мрак тъмница, мразовита и влажна въпреки зараждащата се дневна жега. Те минават покрай надзирателя, безмълвно, с войнствена походка, и се насочват към килията в дъното. Касим на свой ред се появява. Великанската му фигура се откроява на прага и затулва проникващата отвън светлина. Поставил юмруци на хълбоците си, той върти глава наляво и надясно, криви се пресилено и се доближава до тъмничаря, преструвайки се, че съзерцава един пълзящ по тавана гущер.

— Вдигни глава, боецо. Тилът ти ще се превие и няма да можеш да се погледнеш в огледалото.

Атик кимва, но остава с приведен поглед.

Милиционерките се връщат и водят затворничката пред себе си. Двамата мъже се отдръпват, за да ги пуснат да минат. Касим, който с крайчеца на окото си наблюдава своя приятел, се изкашля в юмрука си.

— Работата е свършена — отсича.

Атик превива разтърсения си от трепет врат.

— Трябва да дойдеш с нас — настоява Касим. — Налага се да говоря с тебе.

— Не мога.

— Какво те спира?

Тъмничарят предпочита да запази мълчание, Касим се оглежда наоколо и като че ли забелязва някакъв силует в дъното на помещението.

— В канцеларията ти има някой.

Гръдта на Атик се повдига, а дишането му секва.

— Съпругата ми.

— Обзалагам се, че тя иска да отиде на стадиона.

— Така е, прав си… наистина иска.

— Моите съпруги и дъщерите ми също искат. Те ме принудиха да наема микробуса, който стои отвън. Е, добре, нямай грижа. Кажи й да се присъедини към тях. Ще я посрещнеш на излизане от стадиона. Колкото до твоя милост, ти ще дойдеш с мене. Непременно трябва да споделя с тебе един план, който ми е на сърцето.

Атик се заплита. Опитва се да размисля бързо, но грубият глас на Касим му пречи да се концентрира.

— Какво има? Сърдиш ли ми се?

— Не ти се сърдя!

— Тогава какво?

Хванат натясно, Атик се влачи към канцеларията си с полупритворени очи и се опитва да подреди мислите си. Нещата мълниеносно се променят около него, изпреварват го, измъчват го. Беше предвидил друг маньовър, но всичко се провали. Никога погледът на Касим не му е изглеждал толкова решителен и заплашителен. От него се лее пот. Започва да му се вие свят и дъхът му секва. Спира пред прага, умува няколко секунди и затваря вратата след себе си. Седналата на походното легло жена го гледа. Той не може да различи погледа й, но строгостта в него увеличава мъката му.

— Виждаш ли? — шепти. — Небето ни чу; ти си свободна. Човекът, който чака отвън, току-що го потвърди. Срещу тебе няма никакво обвинение. Още днес можеш да се върнеш у дома.

— Какви бяха тези жени, които видях да минават през коридора?

— Това е женски затвор. Те често пъти минават оттук.

— Затворничка ли отведоха?

— Не е твоя работа. Вчерашният прозорец вече е затворен, да отворим широко утрешния. Ти си свободна. Това е важното.