Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

— Мога ли в такъв случай да си вървя?

— Естествено. Но преди това ще те заведа при едни други жени в чакащия на улицата микробус. Не е необходимо да им казваш нито коя си, нито откъде идваш. Те не бива да знаят… Микробусът ще ви отведе до стадиона, където започват официални церемонии.

— Искам да се прибера у дома.

— Шът! Говори по-тихо.

— Не желая да ходя на стадиона.

— Задължително е… Няма да продължи дълго. На края на митинга аз ще те чакам на изхода и ще те отведа на сигурно място.

В коридора Касим прочиства гърлото си, за да напомни на тъмничаря, че е време да тръгват.

Зунайра става. Атик я отвежда до микробуса и се връща да седне в джипа до Касим. Нито веднъж не поглежда двете милиционерки и тяхната затворничка, които са заели задните седалки.

Хулителните слова на моллите, разпространявани от многобройни високоговорители, отекват сред руините наоколо. На пресекулки стадионът се разтриса от овации и истерични крясъци. Тълпата продължава да приижда от четирите края на града. Въпреки подсилените от служителите на реда кордони разюздано вълнение е превзело пространството около арената. Касим първо спира микробуса пред една не чак толкова задръстена врата, сваля жените и ги поверява на милиционерките, за да ги настанят на трибуната. Вече спокоен за тях, се качва отново на джипа и подкарва по моравата, където въоръжени талибани вършеят с прекомерен ентусиазъм. Няколко тела се люлеят, увесени на въжета, което означава, че публичните екзекуции вече са започнали. По препълнените, терасовидно разположени пейки, хората грубо се бутат. Мнозина са дошли тук, за да избегнат неприятностите; те присъстват на ужасиите, без да изразяват нищо. Други, опитващи се да се доберат колкото може по-близо до трибуната, където са се разположили господарите на апокалипсиса, размахват ръце и крака, за да бъдат забелязани; тяхното прекомерно и дори ужасяващо ликуване, както и нестройните им крясъци отвращават дори самите гуру. Атик скача на земята и застинал пред джипа, не изпуска от очи отделеното за жени място, струва му се, че разпознава Зунайра във всяка от тях. Достигнал до върха на делириума си, с объркани вътрешности и глава, той не чува нито аплодисментите, нито проповедите на моллите. Сякаш не забелязва и хилядите зрители, струпани по пейките, хищници с по-мръсни лица от брадите им. Силна шумотевица се вдига от единия край на арената, раздават се смъртоносни крясъци. Копоите са помъкнали един „прокълнат“ към съдбата му, където го чака мъж с нож в ръка. Всичко продължава само няколко секунди. Овързаният е принуден да коленичи. Ножът проблясва и му прерязва гърлото. От пейките спорадични аплодисменти поздравяват сръчността на палача. Окървавеното тяло бива метнато върху носилка; следващият е на ред! Атик толкова съсредоточено следи редиците развяващи се бурки, че не вижда как милиционерките повеждат затворничката. Тя върви през тревната площ, а след това, ескортирана от двама мъже, се насочва към отреденото й място. Категоричен глас й заповядва да коленичи. Тя се подчинява и вдигайки за последен път очи през забулващата я маска, забелязва Атик, който й е обърнал гръб, застанал до джипа. В момента, когато тя усеща, че дулото на пушката се опира отзад до черепа й, отправя молба към небето тъмничарят да не се обърне. Изстрелът идва почти незабавно, отнасяйки в небесата незавършената молитва.

Атик няма понятие дали церемонията е продължила няколко часа или цяла вечност. Носачите събират труповете върху ремаркето на един трактор. Потрисаща проповед слага край на „празненството“. Веднага след това хиляди вярващи превземат моравата, тъй като е време за голямата молитва. Молла с поведение на султан води ритуала, а побеснелите копои гонят с нагайките си закъсняващите. След оттеглянето на официалните лица гъмжилото се превръща в мощен прибой и се запътва към изходите. Когато бурките започват да напускат пейките, Атик успява да се измъкне навън с група мъже. Сред тях е Касим, поставил ръце на хълбоците си, видимо доволен от представянето си. Убеден е, че приносът му за доброто протичане на публичните екзекуции не е убягнал от вниманието на моллите. Вече се вижда назначен за управител на най-големия затвор в страната.

Първите жени започват да излизат от стадиона и бързо биват прибирани от мъжете си. Отдалечават се на повече или по-малко еднообразни групи, някои от тях са съпровождани от децата си. Постепенно с отдалечаването на ордите шумотевицата намалява. Тълпата тръгва към града и изчезва сред прахоляка, вдиган от камионите на талибаните, поели в нестройни редици.