Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

— Мюссарат, клета ми Мюссарат, какво стори ти с нас?

Ляга на одъра, свива рамене към корема си и става съвсем мъничък, съвсем мъничък…

— Атик…

Той се сепва.

Насред стаята стои жена. Бурката й сякаш странно грее в мрака. Атик е като зашеметен. Търка си очите енергично. Жената не изчезва. Тя стои все на същото място, къпе се в размита светлина.

— Бях сигурен, че си си отишла, че никога няма да те видя отново — бълнува той, опитвайки се да се изправи.

— Лъгал си се.

— Къде изчезна? Търсих те навсякъде…

— Бях недалече… Криех се…

— Щях да полудея.

— Ето че сега съм тук.

Атик се обляга на стената, за да стъпи на нозете си. Трепери като лист. Жената разтваря обятия.

— Ела — казва му тя.

Той бърза да се гушне в нея. Прилича на дете, намерило майка си.

— О, Зунайра, Зунайра, какво ли щях да правя без тебе?

— Не мисли за това.

— Толкова ме беше страх.

— Причината е в мрака, който се стеле тук.

— Нарочно не запалих фенера. И не искам да го паля. Лицето ти грее по-силно от хиляди свещници. Свали си покривалото, моля те, и ми позволи да те бленувам.

Тя отстъпва крачка назад и дръпва бурката си. Атик изкрещява ужасено. Не е Зунайра; Мюссарат е, а половината от лицето й е отнесено от изстрела.

Атик се събужда, стенейки, протяга ръце напред, за да отблъсне ужаса. Очите му са изцъклени, тялото му се къпе в пот, нужни са му няколко мига, за да осъзнае, че всичко е само кошмар. Навън се събужда зората, а с нея и човешките неволи.

Подобен на призрак, Атик се озовава на градските гробища. Без чалма и без нагайка. Панталонът му се смъква, едва поддържан от зле закопчан колан. Той не върви, а се влачи с оцъклен поглед и отпаднали нозе. Развързаните връзки на вехтите му чехли чертаят невероятни криволици по прахта; десният му чорап е скъсан, оттам на слънцето се подава безформен пръст със счупен нокът, обкръжен от корица засъхнала кръв. Сигурно е падал някъде, защото дясната му страна е в кал, а лакътят му е целият издран. Сякаш е пиян, сякаш не знае накъде е тръгнал. От време на време спира, за да се облегне на някоя стена, провисва ръце към коленете си, борейки се между желанието да повърне и необходимостта да си поеме дъх. Мрачната му фигура, допълнително затъмнена от рошавата брада, е смачкана като изгнила дюля, челото му е силно набраздено, а клепачите са подути. Нещастието му е крещящо; разнебитеността му — жестока. Редките минувачи го гледат със съжаление; някои от тях правят големи криволици, за да го избегнат, а играещите по пътя му деца с любопитство го следят. Атик няма съзнание за ужаса, който поражда в околните. Главата му тежи върху раменете, жестовете му са нехармонични; почти не вижда къде върви. От три дни не е слагал в устата си залък хляб. Гладът и мъката са го обезсилили. От крайчеца на устата му се проточва слюнка; непрекъснато се бърше с юмрук. Няколко пъти прави неуспешни опити, докато най-после успява да се отблъсне от стената и да продължи пътя си. Прасците му треперят под размекнатото му тяло. На два пъти групи талибани го спират, подозират, че е пиян; един от тях го блъска и му нарежда веднага да се прибира вкъщи. Атик дори не усеща удара. Щом го оставят на мира, той отново поема към гробището, сякаш воден от непознат повик.

Семейство, състоящо се от забулена жена и деца с лица, нашарени от нечистотии, се е събрало около пресен гроб. По-нататък един каруцар се опитва да поправи колелото на каруцата си, измъкнало се от оста заради някакъв голям камък. Няколко мършави кучета душат между гробовете с кални муцуни и настръхнали уши. Атик се клатушка сред купчините пръст, които подуват равния терен с напукана земя, без надгробни паметници и надписи; само покрити с прах и чакъл ями, изкопавани надве-натри в страхотно безредие, което придава на тъжната обител трагична нотка. Атик се застоява пред гробовете, понякога прикляква и опипва земята с пръсти, после ги прескача или дори направо стъпва отгоре им. След като е направил една обиколка, внезапно си дава сметка, че никога няма да може да намери сетния дом на Мюссарат, защото няма представа къде точно се намира той. Забелязва един гробар, който отхапва парче изсушено месо, и тръгва да го пита къде е погребана жената, екзекутирана публично преди няколко дни на стадиона. Гробарят му сочи пресен гроб на хвърлей място и продължава с апетит да похапва.

Атик се просва пред гроба на съпругата си. Хванал е главата си с ръце. Остава да стои така до късно следобед. Мълчаливо. Без да нададе стон. Без да се моли. Заинтригуван, гробарят идва да провери дали странният посетител е буден. Предупреждава го, че слънцето пече силно, така че ако не се скрие на сянка, рискува да слънчаса. Атик дори не разбира какво му се говори. Той продължава да гледа неподвижно гроба на жена си. След това, склонил глава, почти невиждащ, става и напуска гробището, без да се обръща. Обляга се ту на стените, ту на дръвчетата, така се носи по уличките. Изведнъж от някаква мансарда излиза жена и той се сепва. Тя носи безцветна бурка, полата й е дрипава, а обувките — изтъркани. Атик застава насред улицата, за да я пресрещне. Жената се дръпва настрана; Атик я улавя за ръката и се опитва да я задържи. Тя рязко се изскубва от докосването на мъжа и побягва… Зунайра , вика я той, Зунайра … Жената спира в края на уличката, гледа го с любопитство и се скрива. Атик се опитва да я настигне, протегнал е ръце, сякаш иска да грабне облаче дим. В другата уличка той изненадва друга жена, застанала на прага на някаква руина. Виждайки го да се приближава, тя се прибира и затваря вратата след себе си. Зунайра, Зунайра… Децата се отдръпват, за да му сторят път, уплашени от този разчорлен мъж с ококорени зеници и посинели устни, който сякаш преследва собствената си лудост. Жълта бурка спира пред една къща. Атик се хвърля към нея, достига я почти в момента, когато вратата се отваря. Къде беше ти? Чаках те пред изхода на стадиона, както се уговорихме, а ти не дойде при мене… Жълтата бурка се опитва да се отскубне от ноктите, които я стискат… — Вие сте луд. Пуснете ме или ще викам… — Този път няма да те оставя сама, Зунайра. Ако не можеш да ме намериш, вече няма да е необходимо да ме търсиш… — Аз не съм Зунайра. Махайте се, нещастнико, иначе братята ми ще те убият… — Свали си бурката. Искам да видя лицето ти, красивото ти лице на хурия… В крайна сметка жената успява да се измъкне. Присъствали на сцената деца събират камъни и започват да замерят лудия, докато той тръгва да отстъпва. Един камък се забива в скулата му, от ухото му потича кръв, Атик побягва, първо тича леко, после, приближавайки се към площада, засилва крачка, запъхтява се, ноздрите му горят, а от устата му се сипе пяна. Зунайра, Зунайра , повтаря той и разблъсква минувачите, търсейки пак бурката. Изведнъж, обзет от безумие, започва да преследва жените и — о, светотатство! — дърпа покривалата, за да открие лицата им. Зунайра, знам, че си тук. Излез от скривалището си. Няма от какво да се боиш. Никой няма да ти стори зло. Аз уредих всичко. Няма да позволя на никого да те тормози… Разнасят се викове на възмущение. Той не ги чува. Ръцете му свалят бурките, яростно ги дърпат, като понякога направо повалят подгонените жени. Тези, които се опитват да му се противопоставят, той блъска грубо на земята, влачи ги в прахта и не ги пуска, докато не се убеди, че нямат нищо общо с онази, която търси. Удар със сопа го уцелва в тила. Носен обаче от свръхестествена сила, той продължава да се вихри. Скоро скандализираната тълпа нараства и се опитва да го усмири. Жените се разпръскват и надават крясъци; той успява да улови някои от тях, разкъсва покривалата им и варварски ги дърпа за косите, за да види лицата им. Към сопите се прибавят палки, после юмруци и ритници. „Обезчестените“ мъже изблъскват жените си, за да се хвърлят върху лудия… Инкуб! 21 21 Инкуб е демон в източната митология, който обладава жените. — Бел.прев. Изчадие на Сатаната!… Атик има смътното чувство, че отгоре му се е спуснала лавина. Хиляди чехли го ритат, хиляди бастуни и нагайки се изсипват върху главата и тялото му. Развратник! Проклет да си!… Смазан от бой, той се строполява на земята. Бясната глутница се нахвърля отгоре му, за да го линчува. Той долавя как хищните им пръсти раздират ризата му, как кръвта се стича по гърдите и ръцете му, а разцепените вежди не му позволяват да види изсипващата се отгоре му безмерна ярост. Нечовешки крясъци се примесват с жестоките удари. Трябва да го обесим; трябва да го разчекнем; трябва да го изгорим жив… Изведнъж главата му се разтърсва от спазъм и всичко наоколо потъва в мрак. Останалото е мълчание, тежко и гъсто. Затваряйки очи, Атик отправя молитва към предците си сънят му да бъде непроницаем като тайните на нощта.