Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

Тъмничарят се преструва на ни лук ял, ни лук мирисал.

— Ама ти върна ли се?

— Защо бягаш като мокър парцал? Да не ми се сърдиш за нещо?

— Нищо подобно.

Касим клати недоволно глава.

— Искаш ли да ти кажа истината, Атик? Не е хубаво това, което правиш. Не, моля ти се, не е необходимо да се цупиш. Аз не ти чета конско. Просто имам усещането, че напоследък много си се променил и хич не ми харесваш. Естествено, ядовете ти не ми влизат в работата, ала не мога да се преструвам, че въобще не ме интересуваш. Вероятно причината е в дългите години, които прекарахме заедно, понякога блажени, но по-често в неволя. Нямам намерение да ти се бъркам, но съм длъжен да те предупредя, че като потъваш толкова дълбоко в грижите си, накрая няма да можеш да се измъкнеш оттам.

— Не съм угрижен и за никъде не бързам. Просто понякога ме налягат черни мисли, това е всичко.

Касим не крие, че не му вярва. Навежда се към него.

— Имаш ли нужда от пари?

— Не съм по харчовете.

Милиционерът си чеше челото и размисля. След това предлага:

— Защо довечера не дойдеш да се видим при Хаджи Палван? Ще се съберат приятели. Ще пийнем чай, ще побъбрим, ще поговорим за войски и сражения, ще се посмеем над нещастията на другите. Обещавам, че ще ти се хареса. Ще сме между свои хора, непринудени. Ако имаш планове, заедно ще ги обсъдим, за да намерим партньори, на секундата ще помогнем. Не е кой знае колко трудно да се организира една работа. Нужно е малко въображение, мотивираност и локомотивът бързо ще тръгне по релсите. Ако нямаш мангизи, ще ти дадем, а ти после ще ни ги върнеш.

— Вече ти казах, че не става дума за пари — заявява с досада Атик. — Блясъкът им не ме заслепява.

— Но както виждам, не те и озарява.

— Черното не ми пречи.

— Трудно ти е да го докажеш. Що се отнася до мене, искам само да ти кажа, че не е срамно от време на време, когато се чувстваш натясно в кожата си, да се обърнеш към приятел.

— Мирза Шах ли те изпраща?

— Виждаш ли? На грешен път си. Не ми е необходим Мирза Шах, за да протегна ръка на колега, когото ценя.

Атик си гледа торбичката, а кокалите на врата му изпъкват. С крайчеца на крака си той търкаля камъче и започва да дълбае дупка в пясъка.

— Мога ли да тръгвам? — пита той със свит глас.

— Естествено, какви ги говориш!

Атик му благодари и се оттегля.

— Живял един мъдрец в Джалалабад — разказва му без предисловия Касим, тръгвайки подир него. — Невероятен учен. Имал отговор за всичко. Нямало книга, която да не е прочел. Насън да го бутнеш, знаел всички важни събития от историята на исляма. Изумителен човек бил. Ако беше доживял до наши дни, сигурно би свършил на въжето или щяха да го обезглавят, дотолкова познанията му надминавали постижимото за ума. Един хубав ден, докато давал урок, някой си се приближил и му прошепнал нещо. Мъдрецът внезапно посивял. Броеницата се изплъзнала от ръцете му. Без да рече дума, станал и напуснал залата. Повече не го видели.

Атик повдига вежди.

— Какво му е прошепнал човекът? — пита той предпазливо.

— Историята мълчи.

— А каква е поуката от този разказ?

— Може да знаеш всичко за живота и за хората, но какво знаеш за самия себе си? Атик, скъпи мой, не си усложнявай съществуването. Никога няма да можеш да отгатнеш какво ти е отредило то. Спри да си пълниш главата с фалшиви идеи, с неразрешими въпроси и с ненужни разсъждения. Дори да намериш отговори на всичко, не си застрахован от това, което ти готви утрешният ден. Мъдрецът е знаел много неща, но е нямал понятие от основното. Да живееш, ще рече винаги да си готов небето да се стовари върху главата ти. Ако тръгваш от принципа, че битието е само едно изпитание, ти си готов да понесеш неговите тегоби и изненади. Ако очакваш от него онова, което то не може да ти даде, значи нищо не си разбрал. Приемай нещата каквито са, не прави драми, не отдавай прекалено значение на нищо; не ти управляваш своята лодка, а веслото на съдбата. Вчера изгубих майка си. Днес се поклоних над гроба й. Ето че сега седя при Кхорсан и похапвам. Довечера смятам да ида при Хаджи Палван, за да се видя с приятелите. Ако междувременно се случи някакво нещастие, няма да го приема като края на света. Няма по-тъжен миг за любовта от разменените погледи на гарата, когато влаковете потеглят в различни посоки.

Атик спира, а шията му остава прегъната. Той се замисля за миг, после повдига брадичка и се осведомява:

— Толкова ли е видно, че отивам на зле?

— Ако питаш мене, направо боде очите.