Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

Една нагайка изсвистява пред лицето му.

— Гледай напред — припомня му талибанът.

Мохсен се подчинява и обръща гръб на съпругата си. С болка.

Когато проповедта свършва, паството от първите редове се надига еуфорично и се хвърля към гуруто, за да целува ръцете му или парче от тюрбана му. Мохсен трябва да изчака, докато талибаните разрешат на вярващите да напуснат джамията. Когато най-сетне успява да се измъкне от гмежта, Зунайра стои като поразена от слънцето. Тя има усещането, че светът е притъмнял, че шумовете наоколо се въртят около нея в забавен ритъм, и й е трудно да се надигне.

— Не се ли чувстваш добре? — пита я Мохсен.

Въпросът му прозвучава толкова нелепо, че тя не смята за нужно да отговаря.

— Искам да се прибера вкъщи — казва.

Опитва се да дойде на себе си, опира се до стената, след това безмълвно тръгва да върви, олюлявайки се, с несигурен поглед и размътена глава. Мохсен се опитва да я поддържа, но тя грубо го отблъсква.

— Не ме докосвай — извиква с глух глас.

Мохсен приема крясъка на жена си със същата болка, каквато изпита преди два часа от нагайките, които едновременно се стовариха върху рамото му.

Шофьорът рязко извива волана, за да избегне един огромен камък на пътя, и колата се отклонява към банкета. Несигурните спирачки не успяват да забавят хода на големия джип 4×4, който с оглушителен вой на амортисьорите налита върху една пукнатина и спира като по чудо на ръба на канавката.

Касим Абдул Яббар невъзмутимо поклаща глава.

— Абе ти да ни убиеш ли искаш?

Шофьорът се задавя, констатирайки, че едно от колелата е на по-малко от десет сантиметра от пропастта. Избърсва се с края на чалмата си, промърморва някакво заклинание, включва на заден ход и изтегля колата.

— Откъде ли е паднала тая пуста скала?

— Може да е метеорит — иронизира Касим.

Шофьорът търси с поглед наоколо податлив участък, за да му обясни как огромният камък се е стоварил на пътя. Вдигайки очи към най-близкия хребет, забелязва старец, който се изкачва по стръмното. Сбръчква вежди.

— Това там горе не е ли Назих?

Касим на свой ред се втренчва.

— Би ме учудило.

Шофьорът свива зеници, за да разгледа по-добре човешката развалина, която упорито се катери нагоре.

— Ако не е Назих, трябва да е негов брат-близнак.

— Не се занимавай с този, а се опитай да ме закараш невредим вкъщи.

Шофьорът кимва в знак на съгласие и подкарва с пълна скорост джипа по неравния път. Преди да изчезне зад една могила, той за последен път поглежда в огледалото за обратно виждане, убеден, че въпросният старец несъмнено е клетникът, който от време на време се навърта около надзираваната от Атик Шаукат тъмница.

На края на силите си, с пламнало гърло и изтръпнали прасци, Назих се изкатерва на върха на хребета. На четири крака, той се опитва да си поеме дъх, след това се просва по гръб и шеметът го завладява. Небето, на един хвърлей разстояние, му вдъхва усещането за неповторима лекота; той има чувството, че се разтваря като какавида, че навивка по навивка се промъква между безформените гънки на тялото си. Остава така, легнал на земята, с туптяща гръд и кръстосани ръце. Когато ритъмът на дъха му се успокоява, той сяда на задника си и поднася манерката си към устните. Сега вече е овладял планината и нищо няма да му попречи да се устреми към хоризонта. Способен е да крачи до края на света. Горд с подвига си, немислим за човек на неговата възраст, той вдига юмрук към небето и с отмъстителен поглед оглежда от високото стария, обитаван от призраци Кабул, неотстъпно смазан под вихрушките, лежащ там, под краката му, разбит, хаотичен, покрит със задушаващ прах. Беше време, когато легендата го поставяше редом със Самарканд и Багдад, когато царете, едва качили се на престола, мечтаеха за царства, по-обширни от небесата… Тези епохи отминаха, мисли си Назих с горчивина, днес спомените са погребани. Защото Кабул се ужасява от спомените. Той публично екзекутира историята си на площада, принесе в жертва имената на улиците в чудовищни аутодафета, взриви паметниците с динамит и погази клетвите, които основателите му бяха скрепили с вражеска кръв. Сега враговете на Кабул са собствените му отрочета. Те се отрекоха от дедите си и се обезобразиха, сега бродят като привидения, спохождани от презрението на талибаните и анатемите на всезнаещите молли.

На хвърлей камък един варан се е разположил на скалата, а дългата му опашка наподобява сабя. Наистина отдихът при хищниците е голямо недоразумение. В страната на афганите, независимо дали говорим за племената или за фауната, дали си номад или пазач на храм, се чувстваш жив само с оръжие в ръка. Варанът цар също е на пост; той души въздуха, страхувайки се от капан. Обаче Назих не иска вече да чува за битки, за обсади, за саби и пушки; той не желае да се излага на отмъстителните погледи на хлапетиите. Решил е да обърне гръб на шума от картеча, да се озове на дивите плажове и да види отблизо океана. Иска да се озове в страната, която е изградил в утопиите си, създал е в сънищата и молитвите си, в най-съкровените си мечти; страна, където дърветата не умират от скука, където пътеките се реят също като птиците, където никой няма да се усъмни, че той ще преброди далечните земи, откъдето никога няма да се върне. Вдига от земята седем камъчета. Продължително време погледът му предизвикателно оглежда града, където нищо не го задържа. Внезапно ръката му се разтваря и той мята надалече камъчетата, за да умилостиви съдбата и да прогони злото от пътя си.