Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

Усеща, че полудява.

След спречкването по улиците на Кабул той вече не различава деня от нощта. Нещо непоправимо беляза това проклето излизане! Как си позволи да вярва, че разходките на влюбени все още са възможни в град с вид на морга, плячкосван от отблъскващи фанатици, в чиито погледи се чете тъмата на нощта? Как можа да ослепее за ужасите, които жалонираха всекидневието на една изтерзана нация, за която нагайката се е превърнала в официален език? Не биваше да се поддава на илюзиите. Но този път Зунайра отказва да се примири. Тя му се сърди, не иска да го вижда, още по-малко да го чува. „От все сърце те моля — повтаряше той, — не усложнявай нещата между нас.“ Зунайра го измери с поглед, неотстъпна зад премрежващата лицето й маска. Гръдта й трепереше от възмущение. Тя потърси думи, най-злите, най-тежките, за да му каже колко страда заради това, в което той вече се е превърнал за нея, как не би искала да го сравнява с нахлупилите чалми джандари, които превърнаха улиците в арени, а дните в агония, как близостта с него едновременно я отвращава и потиска. След като не можа да намери достатъчно язвителни слова, за да предаде горчивината и мъката си, тя се затвори в една стая и започна бясно да нарежда. Ужасен от оглушителните викове на съпругата си, Мохсен побърза да напусне дома. На бегом. Ако земята се беше разтворила под краката му, той не би се поколебал да изчезне в нея. Беше страшно. Крясъците на Зунайра се разнасяха из квартала, събираха съседите, преследваха го като банда разпасани хлапета. Виеше му се свят. Сякаш настъпваше краят на света.

Зунайра вече не е някогашната жена; тази, която, храбра и повратлива, му помагаше да издържи и да се повдигне всеки път, когато той се превиваше. Тази, която реши и вкъщи да стои с бурката, е потънала в някакъв чудовищен свят, от който няма намерение да се измъкне. От зори до късна нощ тя обикаля къщата, упорито забулена със своя воал на злото, от който не се разделя дори когато ляга да спи. „Лицето ти е последното слънце, което ми е останало — изповядва й той. — Не ми го отнемай.“ „Слънцето не може да победи нощта“ — отвръща му тя и оправя покривалото си. От сблъсъка онзи ден не се е разделяла с него. То се е превърнало в нейната крепост и отсъствие, знаме и заклинание. За Мохсен е истинска бариера, спуснала се между него и нея, символ на болезненото отдалечаване, което ги е превърнало в чужденци. Скривайки се за погледа му, тя се обрича на своя свят, напълно го отблъсква. Това нейно екстремно поведение го дестабилизира. Той се опитва да разбере; но няма нищо за разбиране. Дава ли си сметка Зунайра, че прекалява? Във всеки случай тя следва решението си с гротесков устрем. Когато той се опитва да се приближи до нея, тя се дърпа, протяга ръце напред, за да го държи на разстояние. Мохсен не настоява. На свой ред вдига ръце, показвайки, че се оттегля, и излиза на улицата, превил гърбина под гибелния товар.

Десет дни!

От десет дни между тях е издигната крепостна стена.

Десет дни той живее в кошмарен делириум, чувства се пълен инвалид.

„Нещата не може да продължават повече!“, решава Мохсен всеки път, когато се прибира у дома. Но на кого да го каже? Зунайра не отстъпва нито на йота, не повдига дори крайчето на бурката. Мъката на съпруга й не я разчувства; по-лошо, тя става все по-неотстъпчива. Не може да понася погледа му на пребито псе, нито мазния му глас. Щом чуе стъпките му в двора, захвърля онова, с което се занимава, и бърза към съседната стая. Мохсен стиска челюсти, за да обуздае своите приливи на гняв, плясва с ръце и поема обратно.

Тази вечер го очаква същото посрещане. Едва открехнал вратата на двора, той вижда как тя пресича стаята и се шмугва зад завесата, неуловима като халюцинация. Цялото му същество трепери няколко мига; вече няма смисъл да поеме обратно, като хлопне вратата след себе си. Неуместните излизания не му помогнаха особено. Напротив, те още повече задълбочиха пропастта, която го отделя от съпругата му. Време е да се стигне до дъното на проблема, мисли си той. Това е момент, от който се страхува заради упоритостта на деловата и непредвидима Зунайра, но не може повече да протака положението, което непрекъснато се усложнява.

Той вдъхва дълбоко въздух и отива при жена си в стаята.

Зунайра е седнала на сламеника, държи гърба си изправен. Няма съмнение, че е стегната като пружина, готова е да скочи на нозете си. Мохсен никога не я е виждал в подобно състояние. Мълчанието й е заредено с буря. Когато стои така, Зунайра трудно може да бъде превзета, което прави всяко приближаване несигурно, дори рисковано. Мохсен се бои. Ужасно го е страх. Сякаш е сапьор, който дезактивира бомба, и бъдещето му се крепи на една жичка. Зунайра винаги е била трудна. Тя е свръхчувствителна, мрази да бъде потърпевша и рядко прощава. Може би именно по тази причина той се бои от нея, губи хладнокръвието си, щом тя смръщи вежди. Настъпил е решителният час. Мохсен трепери, но няма друг избор. Той дебне знак, съвсем незначителен знак, който би могъл да му вдъхне някаква увереност. Нищо. Зунайра не помръдва. Зад маската й на сфинкс той усеща, че тя кипи, сякаш лавата от лоното й се готви да избликне без предупреждение, силна като гейзер. Макар че изразът на лицето й е прикрит от воала, Мохсен е убеден, че тя го наблюдава с омраза.