Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

Окончателно убедил се, че стерилността му е голям късмет, Атик удря с нагайката по бедрото си и върви към градския център.

Назих дреме под сянката на чадъра си, превил врат. Вероятно е прекарал нощта тук, на прага на дома си, седнал по турски направо на земята. Като вижда, че Атик приближава, се прави, че спи. Атик преминава покрай него мълчаливо. Прави трийсет крачки, спира, претегля всичко за и против, после се връща. Назих, който го следи с крайчеца на окото си, стиска юмруци и се свива в ъгъла си. Атик застава пред него, скръства ръце пред гърдите си, после се навежда и с пръст започва да чертае геометрични форми в прахта.

— Вчера вечерта се държах зле — признава той.

Назих свива устни, за да подчертае вида си на пребито куче.

— Нищо лошо не ти бях сторил.

— Моля те за прошка.

— Хм!

— Да, настоявам. Много лошо се отнесох с тебе, Назих. Бях зъл и неправ, и глупав.

— О, не, просто ти беше малко неприятен.

— Сърдя се на самия себе си.

— Не е необходимо.

— Прощаваш ли ми?

— От само себе си се разбира. Пък и, честно казано, аз си го заслужих. Трябваше малко да помисля, преди да дойда да те безпокоя. Ти стоеше там, в празния затвор, за да намериш спокойствие и да разсъдиш на бистра глава за грижите си. Аз нахълтах без предупреждение и те занимавах с неща, които не се отнасят до тебе. Това е моята грешка. Не биваше да ти преча.

— Вярно е, че имах нужда да остана сам.

— Виждаш ли, значи ти трябва да ми простиш.

Атик подава ръка. Назих топло я поема и дълго я задържа. Без да я пуска, оглежда внимателно дали пътят е свободен, прочиства си гърлото и с почти недоловим глас, толкова силно е вълнението му, прошепва:

— Мислиш ли, че някой ден в Кабул отново ще можем да слушаме музика?

— Кой знае?

Притискането на стареца се засилва, а мършавият му врат се протяга, за да продължи жалбите си:

— Имам огромно желание да чуя някоя песен. Не можеш да си представиш колко ми се иска. Песен с музика и глас, който те разтърсва от главата до петите. Мислиш ли, че ще е възможно някой ден или вечер да пуснем радиото и да слушаме до премала нежната мелодия на оркестъра?

— Единствено Бог знае.

За миг объркани, очите на стареца започват да искрят с болезнена светлина, която сякаш идва от най-дълбоката му същност. Той казва:

— Музиката е истинският дъх на живота. Ядем, за да не умрем от глад. Пеем, за да усетим, че живеем. Разбираш ли, Атик?

— Не съм съвсем на себе си.

— Когато бях дете, често ми се случваше да няма какво да сложа в устата. Но това не беше страшно. Достатъчно ми беше да седна под някое дърво и да засвиря на флейтата си, за да усмиря къркоренето на стомаха си. Когато пеех, ако щеш ми вярвай, се чувствах превъзходно.

Двамата мъже се гледат един друг. Лицата им са се сгърчили. Накрая Атик дърпа ръката си и се надига.

— Довиждане, Назих.

Старецът кимва с глава. В момента, когато тъмничарят се готви да продължи пътя си, той го задържа за края на дрехата му.

— Беше ли откровен вчера, Атик? Наистина ли мислиш, че аз няма да замина оттук, че ще остана вкоренен като дърво и че никога няма да видя океана, нито далечните страни, нито ще премина отвъд хоризонта?

— Трудно ми е да ти отговоря.

— Искам да ми кажеш истината в лицето. Ти не си лицемерен и не се вълнуваш от докачливостта на хората, когато откровено изразяваш истината за тях. Не се боя и няма да ти се сърдя. Трябва да знам веднъж завинаги: мислиш ли, че никога няма да напусна този град?

— Да… без съмнение ще си идеш с краката напред.

Изрича това и се отдалечава, блъскайки с нагайката по бедрото си.

Говори си наум, че можеше да пощади стареца, да го накара да повярва, че дори невъзможна, надеждата е позволена. Не разбира какво го прихвана, защо изведнъж злокобното удоволствие да разпали безизходността на клетника взе връх в него. Това неудържимо влечение да руши, с две думи, това, за което стократно съжалява, го вълнува, изпитва нещо като гъдел, готов е да се чеше до смърт, но не може да се освободи от него… Вчера, когато се върна у дома, намери Мюссарат заспала. Без да може да си обясни защо, нарочно събори една табуретка, блъсна капаците на прозореца и легна в леглото, след като издекламира на висок глас множество стихове от Корана . На сутринта си даде сметка за грубиянството си. Но, мислеше си, ако и тази вечер завари съпругата си задрямала, ще се държи по същия начин.

Той, Атик, преди не беше такъв. Вярно е, че не минаваше за кой знае колко приветлив, но не беше и лош. Прекалено беден, за да бъде великодушен, той никога не прекаляваше с раздаването, като не очакваше от никого компенсация. По този начин, като не даваше нищо никому, не се чувстваше и длъжник. В страната, където гробищата деляха мегдан с разрастващите се пустеещи земи, където погребалните шествия се точеха след военните конвои, войната го научи да не се привързва особено към хората, които всеки каприз на съдбата можеше да му отнеме. Атик умишлено се беше затворил в пашкула си, далеч от напразните химери. Бидейки уверен, че е видял достатъчно, за да се разнежва от съдбата на ближните си, той се пазеше като от чума от сантименталността си и свеждаше болката на света до собственото си страдание. В последно време обаче не се задоволява само с отбягването на близките си хора. Той, който се беше заклел да се интересува само от своите работи, вече не се гнусеше да се вдъхновява от огорченията на другите, за да смекчава своите. Без да усети, беше развил странна агресивност, толкова властна, колкото и неразгадаема, която несъмнено подобава на душевното му състояние. Вече не желае да бъде сам срещу злощастието; нещо повече, опитва се да си докаже, че обременявайки другите, ще понесе по-леко тежестта на собствените си неблагополучия. Напълно осъзнаващ злото, което е сторил на Назих, и без да се тормози особено от това, той му се наслаждава като на геройство. Това ли е „злотворното удоволствие“? Както и да е, така му се харесва и независимо че не му е станало по-леко, има усещането, че нищо не е загубил. Сякаш успява да грабне реванш за нещо, което продължава да му убягва. Откакто Мюссарат легна болна, той живее с убеждението, че е измамен, че неговите жертви, отстъпките, молитвите му не са послужили за нищо; че съдбата му няма да се облекчи никога, никога, никога…