Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

Атик кима с глава. Тъжна работа. Назих вече не е същият. Познаваше го като мюфтия в Кабул преди едно десетилетие. Не беше прекалено венцехвален, но петъчните му проповеди събираха стотици вярващи. Живееше в голяма къща с градина и врата от ковано желязо, понякога го канеха на официалните церемонии редом с големците. Синовете му бяха убити във войната срещу руснаците, което увеличи уважението на местните власти към него. Не се оплакваше от нищо и нямаше неприятели. Живееше относително нормално, от джамията вкъщи и от къщи в джамията. Четеше много; ерудицията му внушаваше респект, макар той да не я демонстрираше за щяло и нещяло. След това обаче, изведнъж, една сутрин го видяха с изцъклени очи и разпенена уста да върви, жестикулирайки, по улиците. Първо си рекоха, че е бил обладан от зли сили, но екзорсистите напразно се опитваха да ги прогонят, след това го въдвориха за няколко месеца в клиника. Той никога вече не си възвърна всичките способности. Понякога го осеняваше лъч здрав разум и тогава се изолираше, за да крие срама от това, в което се е превърнал. Често пъти заставаше там, пред прага на дома си, седеше под избелял чадър и с еднакво безразличие гледаше как преминават дните и хората.

— Знаеш ли какво ще сторя, Атик?

— Откъде да знам? Ти никога нищо не казваш.

Назих наостря слух, а след това, успокоен, че никой не може да го чуе, се свежда към надзирателя и шепнейки, му доверява:

— Ще замина…

— Къде ще заминеш?

Назих гледа към вратата, сдържа дишането си и слуша. Обезпокоява се, става, излиза на улицата, за да провери дали няма някого, и се връща, а в зениците му грее някакво безумно ликуване.

— Хич си нямам и представа. Ще замина и точка. Приготвих си бохчата, сопата и парите. Щом оздравее десният ми крак, ще им върна купоните, всички налични документи и без да казвам никому благодаря или сбогом, ще си замина. Ще хвана първия попаднал пред очите ми път и ще вървя по него чак до океана. Като стигна на брега, ще се хвърля във водата. Няма да се върна в Кабул. Това е прокълнат град. Няма Божия благодат за него. Прекалено много хора умират, а улиците са пълни с вдовици и сираци.

— Също и с талибани.

Назих се обръща рязко към вратата, стреснат от забележката на надзирателя, след това измършавялата му ръка описва жест на отвращение и вратът му се удължава, когато промърморва:

— Тия нищо няма да загубят, ако почакат.

Атик не му възразява. Той взема парче изсушено месо и го проучва с несигурен поглед. Назих поглъща два залъка, за да му докаже, че не рискува нищо. Атик отново помирисва месото и го оставя; избира си плод и го яде с апетит.

— Кога ще ти оздравее кракът?

— След една-две седмици. А след това, без да съобщавам никому, си грабвам партакешите и хайде, ни чул, ни видял! Ще вървя до прималяване, все направо, без да разговарям с никого, без дори да срещам никого по пътя си. Ще вървя, ще вървя, ще вървя, докато се изтъркат подметките на чехлите ми и стъпалата ми се разкървавят.

Атик се облизва, грабва втора ягода, избърсва я в жилетката си и я поглъща цялата.

— Приказваш си, че ще заминеш, но си тук.

— Боли ме кракът.

— Помня, че те болеше кръстът, а преди кръста беше гърбът, а преди гърба бяха очите. От месеци все говориш за заминаването си и все си си тук. Като вчера, като утре. Никъде няма да отидеш, Назих.

— Напротив, ще отида. И ще излича следите от стъпките си. Никой няма да знае къде съм отишъл и самият аз няма да мога да намеря обратния път, ако ме обземе желание да се завърна.

— Не е така — казва Атик с желание да ядоса събеседника си, сякаш обстоятелството, че противоречи на клетника, ще е възмездие за собствените му злочестини, — ти никъде няма да заминеш. Също като дърво ще останеш побит в квартала. Не че корените те задържат, а хората като тебе не могат да стигнат по-далече от носа си. Те бълнуват за далечни страни, за безкрайни пътища, за неправдоподобни експедиции, но никога няма да ги реализират.

— Откъде знаеш?

— Знам.

— Не може да знаеш какво ни чака утре, Атик. Единствено Бог е всезнаещ.

— Не е необходимо да гледаш в кристална топка, за да предвидиш какво ще правят просяците утре. Утре, при зазоряване, ще ги открием на същото място, с протегната ръка и с умоляващ глас, също както вчера и предходните дни.

— Аз не съм просяк.

— Всички ние в Кабул сме просяци. И ти, Назих, утре ще стоиш на прага на дома си, под сянката на опърпания ти чадър, ще чакаш дъщерите ти да донесат скромното ядене, което ще изядеш посред улицата.