Ясмина Кадра - Кабулските лястовици

— Разположението на терена беше горе-долу такова — изрича той с тънък гласец, който силно контрастира с херкулесовото му тяло. — Ето тук имаше планина, там скалист бряг и тези два хълма. Реката протичаше оттук и заобикаляше планината от север. Руснаците държаха хребета и стърчаха над нас по целия фронт. От два дни те ни задържаха упорито. Не можехме да отстъпим заради планината. Тя беше лиса и хеликоптерите щяха да ни направят на перушина. На това място стръмният бряг се превръщаше в пропаст. Реката, дълбока и широка, ни препречваше пътя от тази страна. Имахме само един път, през брода, а руснаците нарочно ни го бяха оставили. Всъщност това беше клопка. Веднъж попаднали там, щяха да ни изтребят като плъхове.

Но не беше възможно дълго време да задържим позициите си. Не ни достигаха муниции и нямахме почти нищо за ядене. Освен това противникът беше поискал подкрепления. Подсилената му артилерия ни обстрелваше денонощно. Не можехме да мигнем. Намирахме се в плачевно състояние. Не можехме дори да погребем мъртъвците си, които започваха ужасно да смърдят…

— Нашите мъртъвци никога не са смърдели ужасно — намесва се разгневеният инвалид без крака. — Спомням си един снаряд, който ни връхлетя изненадващо и уби на място четиринайсет муджахидини. Така останах без крака. В продължение на осем дни стояхме в ямата. Но мъртвите не започнаха да се разлагат. Лежаха там, където взривът ги беше запратил. Не миришеха лошо. Лицата им бяха ведри. Въпреки раните и локвите кръв човек би казал, че са заспали.

— Това се е случило през зимата — изказа предположение Голиат.

— Не беше през зимата. В разгара на лятото се случи и цареше такава жега, че върху камъните можеше да изпържим яйца.

— Може би тези муджахидини са били светци — рече обърканият Голиат.

— Всички муджахидини са благословени от Бога — припомни му безногият, а останалите кимаха утвърдително с глави. — Те не смърдят и не се разлагат.

— От какво е била тогава миризмата, обзела нашите позиции?

— От мъртвите ви мулета.

— Нямахме мулета.

— Тогава е била миризмата на шуравите 11 11 Афганистанците наричат руснаците презрително шурави. — Бел.прев. . Тези свини смърдят дори когато излизат от банята. Спомням си, че когато залавяхме някои от тях, облаци мухи идваха да ги разгледат отблизо…

— Ще ме оставиш ли да си довърша разказа, Тамриз? — смъмря го раздразненият Голиат.

— Исках само да уточня, че нашите мъртъвци не смърдят. Впрочем през нощта парфюм на мускус ги обгръща до изгрев-слънце.

Голиат ядосано изтрива начертаното в прахта и се надига. Поглежда навъсено безногия, прескача ниския зид и тръгва към някакъв палатков лагер. Останалите мълчат, докато той се отдалечава, след това възбудено се приближават до мъжа на инвалидния стол.

— Впрочем неговата история вече я знаем наизуст. Колко приказки изрежда, за да стигне до раняването си — заявява един мършав безрък.

— Бил е голям воин — твърди съседът му.

— Истината е, че е изгубил окото си при злополука, а не в сражение. И право да ви кажа, се питам на чия страна е той, щом твърди, че мъртвите смърдят. Тамриз има право. Ние сме ветерани от войната. Изгубихме стотици другари. Те умряха в ръцете ни или пред очите ни; никой от тях не смърдеше…

Тамриз се размърдва на стола, оправя възглавничката под коленете си, омотани в каучукови превръзки, и гледа към палатковия лагер, сякаш се бои да не се завърне Голиат.

— Изгубих си краката, половината от зъбите, косите, но паметта ми остана невредима. Спомням си всеки детайл, сякаш беше вчера. Намирахме се в разгара на лятото, а през тази година жегата тласкаше гарваните към самоубийство. Виждахме ги да се издигат високо в небесата, преди тежко-тежко да се стоварят на земята, с прилепени към тялото криле и с отворени човки. Кълна се в Корана, това е святата истина. Чувахме как пращяха въшките в бельото ни, простряно върху нагретите скали. Това беше най-ужасното лято, което съм преживявал. Бяхме отслабили бдителността си, убедени, че не е възможно бял задник да се измъкне от мястото си на квартируване в подобен пек. Но руските ренегати ни бяха открили с помощта на сателит или на нещо подобно. Ако хеликоптер или самолет беше прелетял над позициите ни, в следващата минута щяхме да се изнесем оттам. Но на хоризонта не се появяваше нищо. Пълно спокойствие по всички направления. Обядвахме в дупката си, когато снарядът падна. Улучи право в целта. В точния момент и на точното място. Бум! Видях гейзер от огън и земя да ме залива и това беше всичко. Когато се събудих, лежах върху една скала, ръцете ми в кръв, дрехите — разкъсани, почернели от дима. Отначало нищо не разбрах. После видях до себе си крак. Нито за миг не си помислих, че е моят. Чувствувах се добре, не страдах. Само бях малко зашеметен. (Изведнъж мъжът облещва очи и обръща глава към върха на минарето. Устните му треперят, а неовладяеми спазми се появяват по скулите му. Той събира длани, сякаш се опитва да ги напълни с водата от фонтан, и продължава разказа си със силен трепет в гласа…) Така го видях. Както виждам вас. Кълна се в Корана, истина ви казвам… Кръжеше в синьото небе. Крилете му бяха толкова бели, че отраженията им осветяваха вътрешността на пещерата. Той кръжеше, кръжеше. В абсолютно мълчание, не чувах нито виковете на ранените, нито взривовете наоколо; до мен долиташе само коприненият ромон на крилете му, които величествено цепеха въздуха… Беше феерично видение.