Томас Харди - Далече от безумната тълпа

После долетя третият гръм. В необятните небесни висини ставаха необикновени размествания. Сега светкавицата бе със сребрист цвят и проблясваше като броните на небесно войнство. Тътенът премина в отривисти трясъци. От възвишението, на което стоеше Габриел, се виждаше цялата местност поне на шест мили околовръст. Всяка ограда, всеки храст и дърво се очертаваха ясно като на гравюра. На пасбището отпред Габриел видя стадо юници — те се мятаха бясно на всички посоки в див, безумен уплах, ниско привели глави, високо размятали копита и опашки. Близката топола се мярна като тъмна мастилена ивица върху матов калай. После картината изчезна, оставяйки след себе си тъй плътна тъмнина, че Габриел можеше да действа само пипнешката.

Той работеше с пика за стогове (която понякога наричат и кинжал) — железен прът със заострен, блестящ от постоянното триене връх. Когато го заби в кладната, за да създаде опора на снопите, в зенита избухна синкав плам и по някакъв необясним начин той блесна близо до върха на пиката и се плъзна надолу. Това бе четвъртата силна светкавица. И мигом тресна удар — остър, ясен, къс. Габриел почувства, че положението съвсем не е безопасно и се спусна на земята.

Още не беше капнала нито капка дъжд. Той уморено изтри потта от челото си и отново погледна към тъмните силуети на непокритите стогове. Толкова ли беше ценен за него собственият му живот? А хранеше ли той някакви надежди за бъдещето? Нали тази важна, неотложна работа не можеше да бъде извършена без риск? Той реши да продължи. Обаче взе предпазни мерки. Под каменните подложки на кладните се търкаляше дълга верига, с която спъваха конете, преди да ги пуснат на пасището. Той вдигна веригата на върха на стога, заби пиката през последната й брънка и хвърли другия край долу. После заби в земята шипа, с който завършваше веригата. Защитен от този импровизиран гръмоотвод, сега вече той се чувстваше в сравнителна безопасност.

Още преди Оук да хване отново инструментите, за пети път проблесна мълния и се изви като змия, с дяволски грохот. Тя беше изумруденозелена — последваха я зашеметяващи, оглушителни трясъци. И какво видя той? Долу пред него стоеше тъмна, очевидно женска фигура. Нима това бе Батшеба — единствената смела жена в енорията? Фигурата прекрачи напред и той вече не виждаше нищо.

— Вие ли сте, мем? — обърна се Габриел към тъмнината.

— Кой е там? — чу се гласът на Батшеба.

— Габриел. Аз съм на стога, покривам го.

— О, Габриел! Вие ли сте? Аз дойдох тук заради снопите. Събудих се от гръмотевиците и веднага помислих за зърното. Толкова ме е страх за него. Можем ли да го спасим? Не мога да намеря мъжа си. С вас ли е той?

— Не, не е тук.

— Знаете ли къде е?

— Спи в хамбара.

— Той обеща да се погрижи за снопите, а явно, че изобщо не ги е погледнал! Мога ли да ви помогна с нещо? Лиди я е страх да излезе. Не можех да допусна, че вие сте тук по това време! Но все пак нали мога да помогна с нещо?

— Можете да ми донесете няколко снопа слама за покриване, един по един, ако не ви е страх да се качвате в тъмното по стълбата — отвърна Габриел. — Сега всеки миг е ценен, а с това ще ми спестите доста време. Ако изчаквате малко след светкавиците, ще можете да виждате.

— Ще направя всичко! — решително заяви тя и веднага взе на рамо един сноп, изкачи се почти до Габриел, остави сламата до пиката и се спусна за още. Когато се изкачваше за трети път, стогът изведнъж се освети ярко и засвети с бронзовия блясък на сияеща майолика — можеше да се различи всяко коленце по отделните сламчици с най-малки подробности. Долу на земята се явиха две човешки сенки, черни като ахат. Стогът потъмня и силуетите изчезнаха. Габриел се обърна. Това беше шестата светкавица, която идваше отзад, от изток, а двата силуета бяха неговият и на Батшеба.

После тресна гърмът. Почти неправдоподобно беше божествената светлина да породи такъв дяволски грохот.

— Ужасно! — извика тя и го дръпна за ръкава. Габриел се обърна и я хвана за ръката, за да я задържи. В същия миг, докато още беше обърнат, проблесна нова светкавица и той видя силуета на високата топола от срещуположния хълм, пренесен в черен цвят върху стената на хамбара. Това беше сянката на дървото, сякаш захвърлена чак дотук от блясъка на мълнията.

Отново блесна силно. Сега Батшеба беше долу, вдигаше на рамо друг сноп слама, който понесе, без да трепне от блясъка и последвалия го гръм — и отново се изкачи с товара. После четири-пет минути навсякъде бе тихо и ясно се чуваше скърцането на сламата, в която Габриел бързо набиваше колчета. Той смяташе, че най-страшното вече е минало. Но някъде наблизо пак просветна.