Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Внезапно Оук си спомни, че преди осем месеца на същото място той се бе борил срещу огъня тъй отчаяно, както сега срещу водата, подтикван все от същата несподелена любов. А тя… Но преданият и великодушен Оук пропъди тези мисли.

Чак в седмия час на това навъсено оловносиво утро Габриел слезе от последния стог и въздъхна облекчено „Готово!“ Беше мокър, уморен и тъжен, но удовлетворен. Умората заглушаваше тъгата. Едно добро дело бе завършено успешно.

От хамбара долетя лек шум и той погледна нататък. Поединично и на двойки, през вратата се заизмъкваха тромави, сконфузено олюляващи се фигури; само най-първият, с червен мундир, пристъпваше и си подсвиркваше, с ръце в джобовете. Всички останали се влачеха гузни и унили; чувстваше се, че ги бори съвестта: цялото шествие приличаше на нарисувана от Флаксман върволица женихи, поведени към ада от Меркурий 51 51 Джон Флаксман — най-изтъкнатият английски художник-неокласик. Той рисувал много картини по теми от „Одисеята“. Една от тях е вариант на картината на Пироли „Меркурий води душите на кандидатите (на Пенелопа) в ада“. . Превитите фигури се запътиха към селото, а техният водач, Трой, влезе във фермата. Нито един от тях не се обърна към хармана. Очевидно сега съвсем не им беше до зърното.

Скоро Оук тръгна към дома си по друг път. Пред себе си, ясно очертан на мокрия, блестящ от водата път, той видя човек с чадър, който вървеше дори по-бавно и от него. Човекът се обърна и трепна; това беше Болдуд.

— Как се чувствувате тази сутрин, сър? — попита Оук.

— Да, вали. О, добре съм, много съм добре. Благодаря ви, превъзходно.

— Радвам се да чуя това, сър.

Болдуд като че ли постепенно се пробуждаше.

— Вие изглеждате уморен и болен, Оук — каза той, разсеяно оглеждайки спътника си.

— Уморен съм. А вие изглеждате някак си особено променен.

— Аз? Не, много съм добре. Кое ви кара да мислите така?

— Помислих си, че не изглеждате тъй чудесно, както преди, това е всичко.

— Наистина грешите — рязко отвърна Болдуд. — Нищо ми няма. Аз имам желязно здраве.

— Тази нощ доста поработих, за да покрия стоговете. Едва успях. Никога в живота си не съм водил такава борба… Вашите, разбира се, са покрити, нали, сър?

— О, да — отвърна Болдуд след дълга пауза. — Какво питахте, Оук?

— Нали всичките ви стогове са покрити?

— Не.

— Предполагам, поне големите, дето са на каменни подпори?

— Не.

— А тези до плета?

— Не. Забравих да наредя да ги покрият.

— Дори и малката кладна, до стъпалата?

— Не. Тази година забравих за зърното.

— Значи дори една десета от зърното ви няма да оцелее, сър.

— Сигурно няма.

„Забравил“, бавно си повтори на ум Оук. Трудно беше да се опише какъв драматичен ефект оказаха тези думи върху него точно в този момент. Цялата нощ той се труди, съзнавайки, че небрежността, която се старае да поправи, е неестествено, изолирано явление. А ето, в същото време дъждът е унищожавал много повече зърно. Никой не е обърнал внимание на това, а стопанинът дори не го е еня. Допреди няколко месеца бе немислимо Болдуд да пренебрегне стопанството си. Все едно моряк да забрави, че е на кораба. Оук тъкмо си мислеше, че колкото и тежко той самият да е преживял сватбата на Батшеба, този човек тук е страдал повече, когато внезапно Болдуд заговори с променен глас, като човек, който жадува да сподели нещо и по този начин да се облекчи.

— Оук, вие знаете, че напоследък при мен нещата не вървят добре. Трябва да си призная това. Аз исках да устроя живота си, но планът ми пропадна.

— Аз мислех, че моята господарка ще се омъжи за вас — каза Габриел. Ако знаеше колко силна е любовта на Болдуд, Оук, разбира се, щеше да премълчи тактично и нямаше да засяга този твърде щекотлив въпрос, защото той самият се бе овладял напълно и бе решил да не мисли за собствените си чувства. — Обаче в живота често се случва не тъй, както го очакваме — добави той спокойно, като закален, но не и сломен от изпитанията човек.

— Сигурно съм станал за смях на цяло село — подхвърли Болдуд, сякаш това му се изплъзна от езика, но с отчаяното безгрижие на човек, който иска да се покаже безразличен.

— О, не, не мисля така.

— Но истината е, че нямаше никакво отмятане от нейна страна, както някои си въобразяват. Хората говорят, но това не е вярно: тя никога не ми е обещавала нищо! — Болдуд спря и обърна изкривеното си от страдания лице към Оук. — О, Габриел — продължи той, — аз съм жалък безумец, не знам какво става с мен и не мога да се справя с нищожната си скръб!… Аз все още имах вяра в божието милосърдие, докато не загубих тази жена. Да, господ бог създаде високо растение, за да мога да се подслоня под сянката му, и също като пророка, аз му благодарих и бях щастлив. Но на другия ден той създаде червей, който прояде растението и то изсъхна. Сега виждам, че е по-добре да умра.