Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Стойте така! — заповяда Габриел и като пое снопа от нейното рамо, я хвана за ръката.

И тогава наистина небесата се разтвориха. Светкавицата беше тъй страхотна, че не можаха веднага да я схванат като опасност, а бяха просто поразени от величествената й красота. Мълниите се стрелкаха на изток и на запад, на север и на юг. Това бе същински танец на смъртта. Във въздуха се появиха скелети и костите им бяха сини пламъчета — те криволичеха, надпреварваха се, танцуваха, подскачаха с конвулсивни движения, объркваха се в безподобен хаос; в тях се преплитаха виещи се зелени змии — и всичко това на фона на трептящо зарево. Едновременно от всички посоки на продъненото небе се разнесе гръмовен рев, който не можеше да се сравни с никакви човешки звуци. Внезапно един от тези чудовищни, страховити призраци кацна на върха на пиката на Габриел, плъзна се надолу, пробяга по веригата и потъна в земята. Габриел бе почти ослепен и почувства, че топлата ръка на Батшеба потрепва в неговата — ново и необикновено вълнуващо усещане; но любов, живот и всичко земно изглеждаха незначителни в сравнение с разбеснялата се стихия.

Оук едва успя да събере тези впечатления в мисъл и да види колко странно заблестя на тази светлина червеното перо на шапката й, когато високата топола на хълма сякаш се нажежи до бяло и нов ужасен вопъл застигна задгробния трясък. Това беше изумителна гръмотевица — пронизваща, безмилостна. Тя блъсна ушите им с непоносимо рязък, сух и плътен удар, без барабанния грохот, присъщ на по-отдалечени гръмотевици. В ослепителното сияние, осветило цялата земя и необятния небесен купол, той видя, че високата права топола е разцепена до корен и че от нея е отхвръкнал огромен къс кора. Останалата част от ствола й стоеше права и на нея се белееше и проблясваше ивица гола дървесина. В дървото бе ударил гръм. Въздухът се изпълни с мирис на сяра. Настъпи тишина. Всичко наоколо бе тъмно като в Хиномска пещера. 50 50 Хиномска пещера — Бен-Хином, долина на югоизток от Йерусалим, свързана с култа към Молох.

— Този път ни се размина! — бързо продума Габриел. — По-добре слезте долу.

Батшеба не отвърна, но той ясно чуваше учестеното й дишане и ритмичното шумолене на снопа до нея в такт с тревожното туптене на сърцето й. Тя се спусна по стълбата, а след известно колебание и той я последва. Мракът стана непроницаем дори за най-острото зрение. Двамата се изправиха мълчаливо един до друг. Батшеба, изглежда, мислеше само за времето, а Габриел — единствено за нея. Най-после той каза:

— Като че бурята отмина.

— И аз тъй мисля — съгласи се Батшеба. — Макар че много често святка от всички страни. Вижте!

Небето бе озарено от неугасваща светлина — непрестанните проблясвания се сливаха в истинско сияние, както при често повтарящите се удари на гонга се създава впечатление за непрекъснат звук.

— Нищо сериозно — рече той. — Но не мога да разбера защо не вали. Слава богу, така е по-добре за нас. Сега пак ще се кача.

— Габриел, вие сте по-добър към мен, отколкото заслужавам! Ще остана да ви помагам. О, защо другите не са тук!

— Те щяха да бъдат тук, ако можеха — колебливо отвърна Оук.

— О, знам, всичко знам — прошепна тя и бавно добави: — Всички спят в хамбара, спят пиянски сън. И мъжът ми е там. Така е, нали? Не мислете, че съм боязлива и слаба.

— Не съм сигурен — въздъхна Габриел. — Ще отида да видя.

Той я остави и отиде до големия хамбар. Там погледна през пролуките на вратата. Вътре беше тъмно, както преди няколко часа. От всички страни се носеше дружно хъркане.

Оук почувства върху бузата си леко дихание и се обърна. Беше Батшеба, която го бе последвала и гледаше през същата пролука. Той се опита да разсее неприятните й мисли, като я подкани внимателно:

— Мис…, тоест мем, ако дойдете и ми подадете няколко снопа, ще спестим много време.

Габриел се върна на хармана, изкачи се на стога, скочи от стълбата, за да може по-лесно да работи, и отново се захвана да покрива ечемика. Тя го последва, но без сноп.

— Габриел — прозвуча гласът й, някак особено и развълнувано.

Оук се обърна към нея. Току-що видяното я бе накарало да замълчи, горчиво замислена. Осветено от мекото сияние на отмиращите мълнии, мраморно бледото й лице се очертаваше на фона на тъмния небосклон. Батшеба седеше почти на върха на купчината снопи, с подвити крака, облегната на най-горното стъпало на стълбата.

— Да, господарке.

— Онази нощ, когато тръгнах за Бат, вие сигурно сте си помислили, че отивам да се омъжа?