Томас Харди - Далече от безумната тълпа

— Да, помислих си, но не в началото, а чак накрая — отвърна той, озадачен от този внезапен преход към неочаквана тема.

— И другите са си помислили същото, нали?

— Да.

— И вие сте ме осъждали за това?

— Малко.

— Така си мислех. Аз държа на доброто ви мнение и искам да ви обясня нещо. Откакто се върнах, все търсех случай да поговоря с вас, но вие ме гледахте тъй строго… Защото ако умра — а това може да се случи скоро, — ще бъде ужасно вие завинаги да останете заблуден. Слушайте сега.

Габриел спря да работи.

— Онази вечер тръгнах за Бат с твърдото намерение да скъсам с мистър Трой, за когото вече бях сгодена. Но след пристигането ми в Бат обстоятелствата се стекоха така, че… че се ожених за него. Сега вече може би виждате случая в по-различна светлина?

— Да, донякъде.

— След като съм започнала, смятам, че трябва да продължа. Предполагам, това няма да ви огорчи, тъй като вие положително не си правите илюзии, че ви обичам, и ще повярвате, че говоря искрено, без никакви задни мисли. И така, бях съвсем сама в непознат град, а кобилата куцаше. Не знаех какво да правя. Много късно съобразих, че от срещата насаме с него ще пострада името ми. Вече смятах да се върна, когато той неочаквано заяви, че същия ден видял една по-красива жена от мен и ако не стана негова, после няма да мога да разчитам на постоянството му… Бях уязвена и развълнувана. — Батшеба се окашля леко и изчака, като че искаше да си поеме дъх. — И тогава, разколебана и разкъсвана от ревност, аз се омъжих за него! — стремително и отчаяно прошепна тя.

Габриел не каза нищо.

— Вината не беше негова, защото това за другата жена наистина беше вярно — поривисто добави тя. — А сега не желая да чувам никакви забележки по този въпрос, дори ви забранявам. Исках само да ви разкажа онази погрешно разбрана част от моя живот, преди да настъпи времето, когато изобщо няма да можете да я научите. Искате ли още снопи?

Тя се спусна по стълбата и работата продължи. Скоро Габриел забеляза, че движенията й стават по-отпуснати и несигурни и предложи по бащински нежно:

— Мисля, че трябва да се приберете, защото сте уморена вече. Аз мога да довърша останалото сам. Ако вятърът не се промени, сигурно няма да вали.

— Щом нямате нужда от мен, ще си отида — с чезнещ от умора глас промълви Батшеба. — Но ако се случи нещо лошо с вас!

— Вие много ми помогнахте, но не искам повече да ви уморявам. Справихте се отлично.

— Какво да кажем за вас! — благодарно отвърна тя. — Трогната съм от вашата преданост, Габриел! Хиляди пъти благодаря! Лека нощ. Знам, че ще направите за мен всичко, което е по силите ви.

Тя бързо изчезна в мрака и след малко се чу падането на мандалото след нея. Той продължи да покрива, унесен в размисли за нейния разказ и за непоследователността на това женско сърце. Какво я накара да му говори с такава топлота, каквато тя не беше проявявала нито веднъж преди омъжването си, когато свободно можеше да засвидетелства внимание към него?

Мислите му бяха прекъснати от някакъв стържещ звук, който идваше от постройката за коли. Ветропоказателят на покрива рязко се завъртя и тази промяна на посоката на вятъра беше сигнал, че скоро ще рукне опустошителен дъжд.

Беше пет часът и утрото се очертаваше сиво и мрачно.

Захладня и въздухът се раздвижи силно. Невидим студен полъх повя в лицето на Оук, после забележимо се усили. А след десетина минути като че ли от небето задухаха всички ветрове. Част от сламената покривка на пшеничните стогове отлетя във въздуха и трябваше да бъде подновена и притисната с парчета желязо, които той намери наблизо. След като направи това, Оук продължи робския си труд над кладните с ечемик. Една огромна дъждовна капка падна върху лицето му, вятърът зафуча, дърветата се разклатиха до корените, клоните им се заблъскаха и преплетоха. Набивайки колчета бързо и където му падне, инч след инч Оук покриваше и запазваше от унищожение това внушаващо тревога олицетворение на седемстотин и петдесет фунта. Дъждът се усилваше и скоро Габриел почувства как студените ручейчета се стичат по лепкавия му потен гръб. Накрая той заприлича на голяма мокра буца глина, дъждът отмиваше багрилата на дрехите му и от него започнаха да се стичат цветни струйки, които образуваха локвичка в подножието на стълбата. Косият дъжд пронизваше въздуха с безкрайни водни игли, които падаха от облаците и забиваха острия в него.