Томас Харди - Далече от безумната тълпа

На билото на хълма се появи жена. Хребетът беше толкова стръмен, че тя почти се бе изравнила със съпрузите, когато те я забелязаха. Трой се бе приближил до кабриолета, за да се качи отново и вече вдигаше крак към стъпалото, когато жената мина зад него.

Въпреки че полумракът се сгъстяваше и под дърветата беше тъмно, Батшеба ясно видя бедното облекло и тъжното лице на жената.

— Извинете, сър, знаете ли кога затварят Кастърбриджския приют? — обърна се непознатата към Трой, който беше застанал с гръб към нея.

Сепнат от гласа й, той забележимо трепна. Все пак, изглежда, Трой запази достатъчно самообладание и не се поддаде на порива да се обърне веднага и да я погледне.

— Не зная — глухо отвърна той.

Когато чу отговора му, жената бързо вдигна глава, впери поглед в профила му и позна войника, облечен като фермер. На лицето й се появи някакво сложно изражение, едновременно на радост и страдание. Тя извика истерично и рухна на земята.

— О, бедната! — възкликна Батшеба и понечи да слезе.

— Стой горе и наглеждай коня! — властно отсече Трой, като й подхвърли юздите и камшика. — Карай до върха. Аз ще се погрижа за жената.

— Но аз…

— Чуваш ли какво ти казвам? Хайде, Попит!

Конят, двуколката и Батшеба продължиха нагоре.

— За бога, как се озова тук? Аз мислех, че си отишла накрай света или си умряла! Защо не ми писа? — с непривичен за него ласкав тон Трой говореше бързо на жената, докато я вдигаше на крака.

— Страхувах се да ти пиша.

— Имаш ли пари?

— Не.

— Боже милостиви! Защо не нося повече пари у себе си сега! Ето, бедната ми, само това имам. Давам ти всичко, до последния фартинг. Аз нямам никакви пари, само това, което ми дава жена ми, нали разбираш? А сега не мога да поискам.

Тя не отговори.

— Имаме съвсем малко време — продължи Трой. — А сега слушай. Къде ще отидеш тази нощ? В Кастърбриджския приют?

— Да, смятах да отида там.

— Няма да ходиш там. Не, чакай. Може би само за тази нощ. Нищо повече не мога да измисля, проклета съдба! Тази нощ ще преспиш там и ще останеш до утре. Понеделник ми е първият свободен ден. Понеделник сутринта точно в десет часа ще се срещнем извън града, на кастърбриджския мост. Ще донеса всичките пари, които мога да намеря. И от нищо няма да имаш нужда, аз ще се погрижа за това, Фани. После ще те настаня някъде. Довиждане до понеделник. Аз съм животно, знам. Но… довиждане!

Когато стигна до превала, Батшеба се обърна. Жената беше на крака и Батшеба видя как тя се отдалечи от Трой, почна да се спуска с неуверени крачки по хълма и отмина третия пътен камък. До Кастърбридж оставаха три мили. Трой бързо настигна кабриолета, седна до жена си, пое юздите от нейните ръце и без да каже нищо, шибна коня. Той беше много развълнуван.

— Знаеш ли коя е тази жена? — попита Батшеба и го погледна изпитателно.

— Да — отвърна той и смело издържа на погледа й.

— Така си и мислех — предизвикателно отбеляза тя, без да сваля поглед от него. — Коя е тя?

Трой съобрази, че нито една от двете жени няма да спечели от откровеността му.

— Не ни е близка. Познавам я по лице.

— Как се казва?

— Откъде да знам?

— Мисля, че знаеш.

— Можеш да мислиш каквото си щеш. — Изречението беше завършено с ловък удар с камшика по хълбока на Попит и животното препусна. Нищо повече не беше казано.

Жената ходи доста дълго време. Крачките й ставаха все по-колебливи, тя напрягаше очи, вглеждаше се в губещия се далеч напред пустеещ път, едва различим във вечерния полумрак. Накрая вървежът й премина в залитане. Видя една врата, зад която имаше копа сено, отвори я, отпусна се на земята и веднага заспа.

Когато се събуди, беше тъмна, безлунна и беззвездна нощ. Тежка броня облаци закриваше небето, без никакъв просвет. В далечината над Кастърбридж светлееше зарево, което изглеждаше по-ярко на фона на гъстия мрак. Към това неясно, меко сияние устреми поглед жената.

— Да можех само да стигна дотам! — прошепна тя. — Да го срещна вдругиден. О, боже, помогни ми! Но дотогава сигурно вече няма да съм жива…

Някъде от глъбините на мрака долетя звън — часовникът в съседната къща тихо и приглушено удари един часа. След полунощ ударите на часовниците като че ли губят от силата и звучността си и преминават в тъничък фалцет.

После далеч в тъмнината се появи светлина, две светлини, които започнаха бързо да нарастват. По пътя се приближи карета и мина покрай вратата. Сигурно в нея пътуваха някои закъснели гуляйджии. За момент лъчите от фенерите осветиха свитата на земята жена и ясно очертаха релефа на лицето й. Това беше младо, но вече започнало да повяхва лице. Профилът му бе мек и закръглен като на дете, но някои отделни черти бяха поизтънели и заострени.