Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Мина още пет стълба.

— Остават още пет.

После мина още пет.

— И още пет.

Мина ги и тях.

— Този каменен мост означава края на моето пътуване — каза тя, когато видя моста над река Фрум.

Довлече се до каменната ограда. При това усилие всеки път тя издишаше, сякаш никога вече нямаше да си поеме дъх.

— Сега вече няма защо да се залъгвам — каза си и седна. — Истината е, че ми остава по-малко от половин миля. — Самоизмамата, която тя прекрасно съзнаваше, й бе дала сили да измине половин миля, защото това сигурно щеше да бъде невъзможно, ако си беше представила цялото разстояние. Тази хитрост доказваше, че с помощта на някаква тайнствена интуиция жената бе достигнала до парадоксалната истина: понякога заслеплението може да постигне по-добър резултат от прозорливостта, а несъзнателното действие е по-плодотворно от благоразумното; и за успеха на борбата повече помага ограничеността, отколкото широтата на погледа.

Тази половин миля сега стоеше пред слабата, изтощена жена като безпощаден Джъгърнаут 52 52 Джъгърнаут или Джаганатха („владетелят на света“ — др. инд.) — особена форма на Вишну-Кришна. В някои източници — осмото превъплъщение на божеството Вишну, под чиято колесница са се хвърляли вярващите. По-късно Джъгърнаут започва да олицетворява всяка неумолима сила или власт, на която безжалостно биват жертвани хората. и олицетворяваше пълновластната бездушна необходимост. Тук пътят пресичаше Дърновърското торфено блато и от двете й страни се разстилаха открити простори. Тя огледа обширното пространство, светлините, себе си, въздъхна и легна до каменния стълб на края на насипа.

Никога човешката находчивост не е била проявявана с такава настойчива упоритост, както в случая с нашата пътничка. Всички възможни начини, похвати, хитрости и механизми, с помощта на които можеха да бъдат изминати тези последни страшни осемстотин ярда, бяха обмислени и отхвърлени като неосъществими. Тя си мислеше за пръчки, колела, пълзене, дори за търкаляне. Но усилията, които изискваха последните два начина, бяха по-големи, отколкото при ходенето. Всички възможности бяха изчерпани. Най-после и последната надежда бе угаснала.

— Повече не мога! — прошепна тя и затвори очи.

От отсрещната страна на моста, която беше изцяло потънала в мрак, се отдели едно тъмно петно и се придвижи по светлия път. Петното се приближи безшумно до легналата жена.

Тя усети, че нещо докосва ръката й. Нещо топло и меко. Отвори очи и пак усети същото докосване, този път по лицето. Едно куче ближеше бузата й.

Това беше огромно, тежко и кротко куче, което се извисяваше най-малко на два фута над очите й. Невъзможно беше да се определи дали е мастиф, хрътка, нюфаундленд или някакво дворно куче. То изглеждаше твърде необикновено и загадъчно, за да принадлежи към някоя от общоизвестните породи. Огромното могъщо куче обединяваше в себе си белезите, характерни за всички разновидности на кучешкия род. На измъчената пътница й се стори, че я милва самата нощ, приела образа на черно куче. В това превъплъщение нощта не я плашеше, не предвещаваше нещастия, тя излъчваше величава тъга и благост. Тъмнината придава поетични сили дори на най-безличните и окаяни хора; не е чудно, че страдащата жена си представи кучето по този начин.

Тя вдигна поглед към кучето точно тъй, както някога бе поглеждала нагоре към един мъж. Когато жената помръдна, животното, което беше бездомно като нея, се отдръпна почтително на една-две крачки, а като се убеди, че тя не го гони, отново близна ръката й.

В главата й проблесна мисъл: „Сигурно то ще може да ми помогне; тогава ще успея!“

Тя посочи към Кастърбридж. Кучето, изглежда, не я разбра, защото покорно тръгна натам. После, когато схвана, че тя не може да го последва, се върна и изскимтя.

Тогава изобретателността на жената й подсказа последното, най-жалко и най-странно усилие. Задъхана, тя се надигна, обхвана раменете му с малките си ръце, облегна се здраво и зашепна ласкави думи. Докато сърцето й се обливаше в мъка, гласът й беше весел и с нищо не издаваше отчаянието й. Но странното бяха не окуражителните думи, които по-слабият шепнеше на по-силния. Още по-удивително беше, че при такава страшна отпадналост бе възможно тъй артистично да се симулира веселост и бодрост. Нейният приятел тръгна бавно напред, а тя с немощни къси стъпки също заситни редом с него, облегнала половината си тяло върху животното. Понякога се отпускаше изнемощяла на земята, както преди, когато се придвижваше с патериците или се придържаше за оградата. В такива случаи кучето, което разбираше желанието й, но виждаше нейната безпомощност, обезумяваше от отчаяние; то дърпаше дрехата й със зъби, тичаше напред. Тя винаги го викаше обратно и сега вече можеше да се забележи, че жената внимателно се вслушва във всички звуци, опасявайки се от среща с хората. Очевидно тя беше решила да пази в тайна своето пътуване и окаяното си положение.