Томас Харди - Далече от безумната тълпа

Пътничката се изправи, обхваната от възродена решителност, и започна да се оглежда. Пътят сигурно й беше познат и тя внимателно се взираше встрани от него, докато вървеше. След малко се очерта нещо светло — друг пътен камък. Тя прекара пръсти по повърхността, за да разбере какво пише на него.

— Още две! — въздъхна тя.

Няколко минути си почива, облегната на камъка, после се размърда и продължи пътя си. Петдесетина крачки вървя уверено, но след това отново отпадна, както преди. Наблизо имаше уединена горичка, където купища бели трески по обсипаната с листа земя показваха, че през деня секачи са връзвали съчки и са правили плетове. Сега бе съвсем тихо, вятърът беше спрял, дори и клоните не се удряха един в друг, да й правят компания. Жената погледна през вратата, отвори я и влезе вътре. Близо до вратата бяха подредени наръчи дърва, завързани и незавързани, а също и колчета с различни размери.

Няколко секунди странницата стоя напрегнато неподвижна, което означаваше, че движението само е прекъснато, но не е спряло съвсем. Тя имаше вид на човек, който се вслушва в звуците на окръжаващия го свят или в своите мисли. Ако някой я наблюдаваше внимателно отблизо, можеше да заключи, че тя бе погълната именно от второто. Нещо повече, както скоро се разбра, тя по странен начин упражняваше изобретателските си способности, съперничейки на Жаке Дроз, остроумния конструктор на автоматични заместители на човешките крайници.

Като опипа купа клони на слабата светлина от Кастърбриджското зарево, жената избра два здрави клона. Те бяха почти прави, дълги близо четири фута, и завършваха с чатали. Тя седна, окърши тъничките горни клонки, а дебелите клони взе със себе си. Като излезе на пътя, сложи под мишниците си по една такава импровизирана патерица, провери ги, внимателно се отпусна върху тях — а тя беше толкова лека — и се заклати напред. Жената си беше измайсторила патерици. Те й служеха много добре. Сега вече единствените звуци, които се чуваха, бяха тяхното почукване и потупването на стъпалата й. Тя отмина последния пътен камък и започна да оглежда замислено крайпътния насип, като че ли търсеше следващия. Въпреки че бяха много полезни, патериците все пак имаха работен предел. А нейните сили се бяха изчерпали дотолкова, че дори минималното напрежение, което се изискваше, за да бъде приведен в действие този прост механизъм, вече изглеждаше твърде голямо за нея. Най-после тя се олюля и падна.

И остана да лежи на пътя като безформена купчина дрехи. Минаха десетина минути. Утринният вятър лениво подухна над равнината и раздвижи сухите листа, които цяла нощ бяха лежали по земята. С отчаяно усилие жената се вдигна на колене и се изправи. Подпирайки се на една от патериците, тя направи крачка, после втора, трета, като ги използваше само като бастуни и продължи така. Тя бавно се спускаше по Мелстокския хълм и видя още един пътен камък, а след него — желязна ограда. Домъкна се до първия стълб на оградата, хвана се за него и започна да се оглежда.

Светлините на Кастърбридж вече се различаваха ясно една от друга. Развиделяваше се и тя можеше ако не да разчита, то поне да се надява да срещне някоя кола. Заслуша се. Не се чуваше нищо, освен мрачен и зловещ лисичи лай — три глухи ноти, през интервали от една минута, като отмерените удари на погребална камбана.

— По-малко от миля! — прошепна жената. — Не, повече е… — продължи тя след малко. — Миля е до кметството, а приютът е от другата страна на Кастърбридж. Малко повече от миля и ще стигна! — След минута тя отново заговори: — Пет или шест крачки на един ярд. Може би шест. Остават ми хиляда и седемстотин ярда. Сто по шест — шестстотин. Седемнадесет пъти по шестстотин? О, боже, смили се над мен!

Придържайки се за оградата, тя продължи, като първо се хващаше с едната ръка, после с другата, облягаше се с цяло тяло и накрая придърпваше краката си.

Тази жена не беше склонна към монолози, но знаем, че извънредното напрежение на душевните сили притъпява индивидуалните особености на слабия и ги изостря при силния човек. Тя продължи със същия тон.

— Вярвам, че краят е на пет стълба оттук, не по-далеч. Хайде, събери сили да ги отминеш!

Това беше едно практическо приложение на принципа, че е по-добре да вярваш престорено, неистински, отколкото изобщо да не вярваш.

Тя изброи пет стълба и се задържа на последния.

— Ще мина още пет, ако вярвам, че желаното място е там, в края на следващите пет. Мога да го направя.