Томас Харди: Тес от рода Д’Ърбървил

Една вечер през втората половина на май един човек на средна възраст се прибираше от Шестън в село Марлот в близката долина Блейкмор или Блекмур. Краката му бяха нестабилни: походката му беше несигурна и той не вървеше по права линия, а леко се отклоняваше наляво. От време на време той кимаше енергично с глава, сякаш да потвърди някаква своя мисъл, макар че не мислеше за нищо определено. На ръката му висеше празна кошница за яйца, шапката му беше омачкана, а там, където се допираше палецът му, когато я сваляше, тя беше доста протрита. Насреща му, възседнал сива кобила, се зададе възрастен свещеник, който си тананикаше попътна песничка.

— Добър вечер — каза човекът с кошницата.

— Добър вечер, сър Джон — отвърна свещеникът.

Пешеходецът направи една-две крачки, спря се и се обърна.

— Прощавайте, сър. Миналия пазарен ден по същото време ние пак се срещнахме по тоя път и когато ви казах: „Добър вечер“, вие пак ми отвърнахте „Добър вечер, сър Джон.“

— Така е — каза свещеникът.

— И преди около месец пак.

— Възможно е.

— А защо вече няколко пъти ме наричате „сър Джон“, когато аз съм си обикновеният амбулантен търговец Джек Дърбифийлд?

Свещеникът смуши кобилата си и се приближи.

— Просто прищявка — каза той и след кратко колебание добави: — Преди известно време, когато проучвах родословията за новата история на графството, направих едно откритие. Аз съм свещеник Трингам, антикварят от Стегфут Лейн. Наистина ли не знаете, Дърбифийлд, че вие по права линия произхождате от стария и благороден род на д’Ърбървиловци, който води началото си от сър Пейгън д’Ърбървил, известен рицар, дошъл от Нормандия заедно с Вилхелм Завоевателя? Това личи от родословните архиви на абатството Бетъл 1 1 Абатство, построено от Вилхелм Завоевател в чест на битката (Battle — битка) при Хейстингз (1066), завършила с победа на нормандците над англосаксонците. — Б.пр. .

— За пръв път чувам това, сър.

— И все пак вярно е. Вдигнете за момент глава да разгледам по-добре профила ви. Да, това са носът и брадичката на д’Ърбървиловци, само че малко загрубели. Вашият прадядо е бил един от дванайсетте рицари, които са помогнали на лорд Естремавила от Нормандия да завоюва Глеморганшър. Вашият род е владеел замъци из цялата тази част на Англия. Имената на негови представители са вписани в списъците на хазната по времето на крал Стийвън 2 2 Стийвън, граф дьо Блоа, крал на Англия (около 1097–1154). — Б.пр. . През царуването на крал Джон един от вашите прадеди е бил толкова богат, че подарил цял замък на Ордена на рицарите-монаси; а по времето на крал Едуард II вашият прадядо Брайън бил призован в Уестминстър, за да участвува във Великия съвет. По времето на Оливър Кромуел родът ви малко западнал, но не за дълго, а при Чарлз II, като награда за верността им, вашите прадеди били посветени в званието Рицари на кралския дъб. Така е. Имало е много поколения сър Джоновци измежду вас и ако рицарското звание беше наследствено и преминаваше от баща на син, както баронското — а всъщност така е било едно време, — вие сега щяхте да бъдете сър Джон.

— Какво говорите, сър!

— Накратко — каза в заключение свещеникът, като внушително се потупваше с пръчката си по крака, — едва ли има втори подобен род в Англия.

— Просто да не повярваш! — възкликна Дърбифийлд. — А пък аз от години се блъскам насам-натам като несретник, сякаш съм последният бедняк в енорията… Откога се знаят тия неща за мене, отче Трингам?

Свещеникът обясни, че доколкото му е известно, това отдавна е забравено и едва ли би могло да се каже, че въобще се знае. Самият той започнал проучванията си миналата пролет. Заел се да проследи съдбата на рода д’Ърбървил и когато забелязал името Дърбифийлд на колата на Джон, това го накарало да събере сведения за баща му и за дядо му. Сега вече нямал никакви съмнения по въпроса.

— Отначало бях решил да не ви безпокоя с такива безполезни сведения — каза той. — Но понякога вътрешните ни подбуди надделяват над разума. А предполагах, че и вие може би знаете нещо.

— Е, да, чувал съм веднъж-дваж, че преди да дойде в Блекмур, семейството ми е видяло и по-добри дни. Но не обръщах никакво внимание на това, като си казвах: може в миналото да сме имали два коня, а сега имаме само един. Из къщи се мотаят и една стара сребърна лъжица и един печат… А то аз и тези благородни д’Ърбървиловци сме били една плът и кръв! Казват, че прадядо ми си имал тайни и не обичал да разправя откъде е дошъл… Ако смея да попитам, отче, къде е сега огнището ни, къде живеем ние, д’Ърбървиловци?