Томас Харди: Тес от рода Д’Ърбървил

— Никъде не живеете. Родът ви е угаснал като благороднически род.

— Лоша работа.

— Да, както казват лъжливите семейни хроники, прекъснал се е по мъжка линия — с други думи, залязъл, изчезнал.

— А тогава къде са ни останките?

— В Кингсбиър-съб-Грийнхил в дълги редици подземни гробници, а ликовете ви са изваяни под сводове от бърбекски мрамор.

— А къде ли са замъците и именията на нашия род?

— Нямате нито замъци, нито имения.

— Така ли? Ами земя?

— И земя нямате. Макар че, както ви казах, едно време сте притежавали земи в изобилие, защото родът ви е имал много клонове. Едно от вашите имения в това графство е било в Кингсбиър, друго в Шертън, трето в Милпонд, четвърто в Лълстед и още едно — в Уелбридж.

— А дали някога ще си възвърнем именията?

— Виж, това не мога да кажа.

— А какво ще ме посъветвате да направя, сър? — запита Дърбифийлд след малко.

— О, нищо, нищо — освен да пречистите душата си с мисълта за това как „могат да паднат силните“. Този факт представлява известен интерес за местните историци и за онези, които се занимават с генеалогия, и това е всичко. Измежду жителите на нашето графство има няколко семейства, които почти не ви отстъпват по знатност. Хайде, довиждане!

— А защо не се върнете да полеем случая с чаша бира, отче Трингам? В „Чистата капка“ имат много хубава точена бира, макар и да не е чак толкова хубава, както у Роливър.

— Не, благодаря ви, не тази вечер, Дърбифийлд. Вие вече доста сте си пийнали. — И свещеникът отмина по пътя си, съмнявайки се дали бе постъпил благоразумно, като разказа тази интересна история.

Когато той се изгуби от очи, Дърбифийлд, потънал в дълбоки размишления, направи няколко крачки, после седна върху тревистия насип край пътя, като постави кошницата пред себе си. След няколко минути от далечината се зададе младеж, който вървеше в същата посока, в която бе тръгнал и Дърбифийлд. Като го видя, последният вдигна ръка. Младежът ускори крачка и се приближи.

— Вземи тази кошница, момче! Искам нещо да ти поръчам.

Слабичкият, още неоформен юноша се намръщи:

— А ти, Джон Дърбифийлд, какъв си, та ме командуваш и ме наричаш „момче“? Знаеш името ми така добре, както и аз зная твоето.

— Знаеш, а? Това е тайната, това е тайната! А сега слушай заповедите ми и изпълни поръчката, която ще ти възложа. Впрочем, Фред, нямам нищо против да ти открия тайната. Аз произхождам от благороден род, едва сега научих — днес следобед.

Заявявайки гордо това, Дърбифийлд, който досега седеше, се изтегна удобно сред маргаритките върху насипа.

Момчето стоеше пред Дърбифийлд и го разглеждаше от глава до пети.

— Сър Джон д’Ърбървил — ето кой съм аз! — продължи той лежешком. — Тоест, ако рицарите бяха барони, каквито са били. В историята пише всичко за мен. А ти, момче, чувал ли си за едно място, наречено Юшгсбиър-съб-Грийнхил?

— Да. Ходил съм на грийнхилския панаир.

— Е добре, под черквата на този град лежат…

— Какъв ти град! Това място, дето го знам аз, хич не беше град, поне като бях там — беше едно такова забутано, загубено място.

— Това, момче, няма никакво значение. Не е там работата. Под черквата на тая енория лежат моите прадеди — стотици на брой — с ризници и скъпоценности, в големи оловни ковчези, тежки десетки тонове. В цялото графство Южен Уесекс няма човек с по-велики и по-благородни скелети в рода си от мен.

— Така ли?

— А сега вземи тази кошница и иди в Марлот. Като стигнеш до „Чистата капка“, кажи им веднага да ми изпратят кон и файтон, за да ме откара в къщи. А във файтона да ми турят шишенце ром и да ми го пишат на сметката. После иди у дома с кошницата и кажи на жена ми да остави прането, защото няма нужда да го свършва, и да чака да се върна, тъй като имам да й казвам нещо важно.

И докато момчето стоеше нерешително, Дърбифийлд бръкна в джоба си и измъкна един от малкото шилинги, които се свъртаха там.

— А ето ти за труда, момче!

Това накара младежа да преоцени положението.

— Да, сър Джон! Благодаря ви. Мога ли да ви услужа с нещо друго, сър Джон?

— Кажи в къщи да ми приготвят за вечеря, хм… агнешки бели бъбреци, ако има де, ако няма — кървавица, а ако няма и това, ще се задоволя с дреболии.

— Добре, сър Джон!

Младежът взе кошницата. Точно когато щеше да тръгне, откъм селото се чуха звуците на духова музика.

— Това пък какво ли е? — запита Дърбифийлд. — Да не би да е в моя чест?

— Това е разходката на женския клуб, сър Джон. Нали дъщеря ви е една от членките му?