Томас Харди: Тес от рода Д’Ърбървил

Най-напред жените обиколиха енорията, наредени в двойки. Съвършенството и действителността си дадоха среща, когато слънцето освети техните фигури на фона на зелените хребети и на къщите, обвити в пълзящи растения. Защото, макар че всички носеха бели дрехи, нямаше нито два еднакви бели тона. Някои от роклите бяха почти напълно бели, други имаха синкав оттенък, трети, носени от по-възрастните (и вероятно стояли дълго време сгънати), имаха мъртвешки оттенък и бяха по модата от времето на крал Джордж.

Освен отличителната бяла рокля всяка жена и девойка държеше в дясната си ръка обелена върбова пръчка, а в лявата — китка бели цветя. Всяка от членките на клуба сама подбираше цветята си и обелваше върбовата пръчка.

В шествието участвуваха няколко жени на средна възраст и дори по-възрастни — в тази весела обстановка посребрелите им, остри коси и сбръчкани лица, изсушени от времето и неволите, изглеждаха почти гротескни или най-малкото трогателни. Всъщност може би за всяка от тези жени, които бяха изпитали несгодите на живота и за които наближаваше времето да кажат: „Животът вече не ми доставя радост“, можеше да се узнае и разкаже много повече, отколкото за нейните по-млади другарки. Но нека отминем възрастните заради тези, в чиито гърди животът пулсира бързо и пълнокръвно.

И наистина в процесията участвуваха предимно млади момичета. Разкошните им коси блестяха на слънчевите лъчи в най-различни златисти, черни и кафяви оттенъци. Някои от тях имаха красиви очи, други — красив нос или красива уста и фигура. Много малко, а може би никоя не притежаваше всичко това вкупом. Начинът, по който държаха устните си, неестествената поза на главите им и неумението им да се отърват от чувството на неловкост ясно показваха, че това са истински селски девойки, непривикнали да се показват пред много хора.

Слънцето сгряваше всяка от тях отвън, но и всяка носеше вътре в себе си едно друго, малко слънце, с което стопляше душата си — някаква мечта, някакво чувство или желание, или поне някаква слаба и далечна надежда, може би празна, но надежда, която продължаваше да живее така, както живее всяка надежда. Затова всички бяха в добро настроение, а много от тях — весели.

Те обиколиха „Чистата капка“ и вече свръщаха от шосето, за да минат през малката порта, водеща към ливадата, когато една от жените възкликна:

— Боже милостиви! Тес Дърбифийлд, да пукна, ако това не е баща ти, дето се прибира с файтон!

Като чу това, една от младите участнички в процесията извърна глава. Тя беше стройно и красиво момиче — може би не по-красива от някои други, — но изразителните й, алени като божур устни и големите й невинни очи подчертаваха нейната красота. Косата й беше вързана с червена панделка и от цялата група жени, облечени в бяло, единствено тя можеше да се накичи с такова ярко украшение. Когато Тес се обърна, Дърбифийлд се приближаваше с файтона, собственост на „Чистата капка“, каран от къдрокоса здрава мома със запретнати над лактите ръкави. Това бе жизнерадостната прислужница от кръчмата, която в ролята си на „момиче за всичко“ често се превръщаше в кочияш и коняр. Изтегнал се удобно и затворил блажено очи, Дърбифийлд размахваше ръка над главата си и бавно нареждаше някакъв речитатив:

— Аз-имам-в Кингсбиър-голяма-семейна-гробница-и рицари-прадеди-погребани-там-в оловни ковчези.

Всички членки на клуба прихнаха да се смеят — освен девойката на име Тес, която изгаряше от срам, че баща й бе станал за смях в очите на тези хора.

— Уморен е и нищо повече — бързо каза тя. — Прибира се с чужд файтон, защото днес нашият кон трябва да си почине.

— Ама че си глупава, Тес — казаха другарките й. — Не виждаш ли, че си е сръбнал на пазара! Ха-ха!

— Слушайте! Ако му се подигравате, няма да направя ни крачка повече с вас! — извика Тес и руменината от бузите й се разнесе по цялото лице и шията. В очите й се появиха сълзи и тя сведе поглед към земята. Като разбраха, че наистина са й причинили болка, другарките й не казаха ни дума повече и редът в шествието се възстанови. От гордост Тес не се обърна да разбере какво искаше да каже баща й (ако въобще в думите му имаше някакъв смисъл). Тя продължи с групата към ограденото място, гдето щяха да танцуват върху моравата. Докато стигнат там, тя се успокои и продължаваше да бъбри както винаги, побутвайки момичето до нея с пръчката си.

По това време Тес Дърбифийлд представляваше някакъв съд, пълен догоре с емоции, без капка житейски опит. Макар че бе ходила на училище в село, тя не бе успяла да се отърси напълно от местния диалект — а на диалекта, характерен за тази област, бе присъща злоупотребата със звука „ъ“, един от най-изразителните звукове в човешкия говор. Пълничките й карминови устни, свикнали с този звук от рождение, още не бяха напълно оформени и когато свършваше да говори, долната й устна леко повдигаше горната.