Томас Харди: Тес от рода Д’Ърбървил

„Трак-трак, трак-трак“ — почукваше люлката. Пламъкът на свещта се удължи и също започна да подскача нагоре-надолу. По лактите на майката се стичаше вода, песента в надпревара приближаваше края си, а мисис Дърбифийлд гледаше дъщеря си. Даже и сега, обременена с малко дете, Джоана Дърбифийлд страстно обичаше песните. Каквато и песничка да проникнеше в долината Блекмур, майката на Тес я научаваше за една седмица.

Лицето на жената все още излъчваше свежест и дори красота, останали от младини. Очевидно Тес дължеше голяма част от своя чар на майка си, а не на прадедите — рицари.

— Аз ще полюлея детето, мамо! — нежно каза дъщерята. — А може и да съблека най-хубавата си рокля и да ти помогна да изцедиш прането. Мислех си, че отдавна си свършила.

Майката никак не се сърдеше на дъщеря си, че я бе оставила да върши всичко сама. Всъщност Джоана рядко упрекваше Тес за това и почти не чувствуваше нужда от нейната помощ. Тя инстинктивно се мъчеше да се облекчи от тежката работа, като все я отлагаше. А тази вечер тя беше в по-добро настроение от обикновено. В погледа и имаше някаква замечтаност, някакъв възторг, които девойката не можеше да проумее.

— Добре, че се върна — каза майка й, щом изпя и последната нота. — Искам да ида да взема баща ти, а още повече ми се иска да ти кажа какво се случи. Хей такива очи ще ококориш, като ти кажа. (мисис Дърбифийлд говореше на диалект; дъщеря й, която бе завършила шестгодишно училище под ръководството на учителка от Лондон, говореше два езика — у дома обикновено на диалект, а навън и с хора с по-високо обществено положение — на правилен английски.)

— След като излязох ли? — попита Тес.

— Да.

— И затова ли следобед татко се прибра с файтон като господар? Щях да потъна в земята от срам. Защо постъпи така?

— Има защо. Знаеш ли, излязло, че ние сме най-знатният род в цялата област — още от преди Кромуел, от времето на неверниците турци — с паметници и гробници, щитове, гербове и бог знае какво още. При свети Чарлз ни направили Рицари на кралския дъб, а истинското ни име е д’Ърбървил. Разтупа ли ти се сърцето? Затова баща ти се прибра с файтон, а не защото е пил, както си мислят хората.

— Много се радвам. А ще имаме ли някаква полза от това, мамо?

— О, да! От тая работа сигурно ще излезе нещо голямо. А щом узнаят за това, цял куп знатни хора като нас ще пристигнат с каретите си. Баща ти го научил, като се връщал от Шестън, и ми разказа всичко от игла до конец.

— Къде е сега татко? — внезапно запита Тес.

Майка й не отговори направо на въпроса:

— Днес в Шестън ходил при доктора. Изглежда, не е туберкулоза. Докторът казал, че сърцето му затлъстяло. Ето така — и Джоана Дърбифийлд сви палеца и показалеца си, покрити със сапунена пяна, във формата на буквата С, а с другия си палец посочи към тях. — Сега — казал той на баща ти — сърцето ти е обхванато от тлъстина оттук и оттук. А тук е още отворено. Щом се затвори кръгът — и мисис Дърбифийлд съедини пръстите си в пълен кръг, — ей така ще си отидете от този свят, мистър Дърбифийлд, така му казал. Може да изкарате и десет години, а може да умрете и след десет месеца или десет дни…

По лицето на Тес се изписа тревога. Баща й да се пресели във вечността толкова скоро, и то след това величие, дошло изневиделица!

— Но къде всъщност е татко? — отново попита тя.

Майка й я погледна умолително.

— Не се ядосвай толкова! Горкият, така се развълнува от това, което му казал свещеникът, че преди половин час отиде у Роливър. Иска да събере сили. Знатен, незнатен — нали утре трябва да кара кошерите. Пък и трябва да тръгне веднага след полунощ, не е малко път.

— Да събере сили! — кипна Тес и в очите й се появиха сълзи. — Господи! Отишъл в кръчмата да събира сили! И ти го пусна, мамо?!

Сякаш цялата стая се изпълни с нейното негодувание и мрачното й настроение подействува като заплаха на мебелите и свещта, на майката и на децата, които играеха наоколо.

— Не! — обидено каза майка й. — Не съм го пуснала. Чаках да се върнеш и да гледаш къщата, та да отида да го прибера.

— Аз ще ида.

— Не, Тес. Знаеш, че няма смисъл.

Тес не възрази. Тя знаеше защо майка й се възпротиви. Палтото и шапката на мисис Дърбифийлд вече висяха на стола, готови за предварително намислената разходка, за която тя съжаляваше по-малко, отколкото за причината, която я бе породила.

— А „Съновникът“ занеси в плевнята — продължи Джоана, като си изтри бързо ръцете и се облече.

„Съновникът“ — стар дебел том — лежеше на масата до нея. Той бе така изтъркан от носене в джоба, че белите полета бяха съвсем изчезнали и шрифтът достигаше до краищата на страниците. Тес взе книгата, а майка й тръгна.