Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Черковният часовник удари и студентът внезапно заяви, че трябва да си отива — съвсем забравил… трябвало да настигне другарите си. Преди да си тръгне, погледът му попадна на Тес Дърбифийлд и откровено казано, той прочете в големите й очи лек упрек, че не беше избрал нея. Тогава и студентът съжали, че не бе я забелязал поради нейната стеснителност. С тази мисъл той напусна поляната.

Беше се забавил доста и затова сега се спусна тичешком по уличката в западна посока; скоро премина падината и се изкачи на близката височина. Още не беше настигнал братята си, но спря да си поеме дъх и погледна назад. На зелената поляна се виждаха белите фигури на девойките, които бързо се въртяха, така както се бяха въртели, когато и той беше сред тях. Изглежда, съвсем го бяха забравили.

Да, всички го бяха забравили с изключение може би на една. Тази бяла фигура стоеше сама до оградата. Съдейки по мястото, гдето беше застанала, той се сети, че това е хубавата девойка, с която не бе танцувал. Макар че това бе дребна работа, той инстинктивно почувствува, че тя е обидена, защото я бе пренебрегнал. Защо не я покани, защо не попита за името й? Тя бе толкова мила и скромна и изглеждаше така нежна с леката си бяла рокля, че той реши, че е постъпил глупаво.

Но сега вече нищо не можеше да се направи. Той се обърна и тръгна бързо, прогонвайки от главата си мислите за нея.

Тес Дърбифийлд обаче не забрави случката така скоро. Дълго след това не й се танцуваше, макар че можеше да си намери много кавалери, но, уви, те не умееха да говорят така приятно, както непознатият младеж. Едва когато слънчевите лъчи погълнаха на хълма отдалечаващата се фигура на непознатия, тя се отърси от временното тъжно настроение и прие поканата на един младеж.

Остана с другарките си до тъмно и танцуваше, изпитвайки удоволствието от самия танц, тъй като сърцето й беше свободно. Още не беше изпитала „сладките мъки, горчивата радост, нежните страдания и приятната тъга“ на девойките, които бяха вече влюбени, и не знаеше как самата тя би реагирала на тези чувства. Препирните и надпреварата на младежите да танцуват с нея само я забавляваха, а когато ставаха много упорити, тя им отказваше.

Може би Тес щеше да остане по до късно, ако не си бе спомнила с тревога за странния вид и поведение на баща си. Недоумявайки какво се бе случило с него, тя напусна танците и се отправи към края на селото, гдето се намираше домът на родителите й.

Още отдалеч тя чу ритмични звуци, различни от звуците, които бе слушала досега — звуци, които познаваше добре, много добре. От вътрешността на къщата се носеше равномерно почукване, предизвикано от енергичното клатене на люлка върху каменен под с акомпанимент на женски глас, който с бясно темпо пееше любимата песничка „Пъстрата крава“:

От време на време почукването и песента секваха внезапно и вместо мелодия се чуваше високо възклицание:

— „Бог да благослови блестящите ти очи. И бялото ти лице. И черешовите ти устни. И хубавите ти бедра. И всяка част от твоето изваяно тяло!“

След този призив почукването и песента започваха отново и „Пъстрата крава“ пак се явяваше на сцената. Такава обстановка завари Тес, когато отвори вратата и се спря на рогозката, наблюдавайки картината пред очите си.

Въпреки песента от вътрешността на къщата лъхаше някаква неизразима скръб, която се предаде и на девойката. Каква огромна разлика от празничното веселие на поляната, белите рокли, букетите, върбовите пръчки, вихрения танц по моравата, изблика на нежни чувства към непознатия до мрачната печал на тази стая, осветена само с една свещ. Освен това тя почувствува остро угризение на съвестта, че не бе се върнала по-рано да помогне на майка си в домакинството, вместо да се забавлява навън.

Майка й стоеше така, както Тес я бе оставила — сред група деца, приведена над коритото с понеделнишко пране, което тя както винаги щеше да пере до края на седмицата. Тес почувствува още по-мъчително угризение на съвестта, като се сети, че предишния ден от същото това корито бе излязла бялата рокля на гърба й, която тя така небрежно изцапа, докато танцуваше по влажната зелена трева — рокля, изпрана и огладена от майка й.

Както обикновено мисис Дърбифийлд пазеше равновесие с един крак до коритото, а с другия люлееше бебето. Люлката бе изкарала тежка дългогодишна служба върху този каменен под и под бремето на много деца дъгите и бяха станали почти плоски, така че при всяко залюляване тя рязко подскачаше и подхвърляше бебето насам-натам като совалка. А мисис Дърбифийлд, възбудена от песента, блъскаше люлката с всичката сила, която й беше останала, след като цял ден се бе борила със сапунената пяна.