Томас Харди: Тес от рода Д’Ърбървил

Във вида й все още имаше нещо детинско. Ако я видехте този ден — здрава, красива и женствена, — нещо в бузите й щеше все пак да ви напомни за нейната дванайсетгодишнина, в очите й щяхте да забележите искрата на деветгодишно момиченце, а в извивката на устните — да откриете понякога дори петгодишното дете.

Но много малко хора знаеха това и почти никой не мислеше за него. Само малцина — предимно непознати — се заглеждаха в нея при случайна среща и очаровани за момент от свежестта й, се чудеха дали ще я видят отново. Почти всички обаче я смятаха за хубава и живописна селска девойка, нищо повече.

Дърбифийлд бе отминал с триумфалната си колесница с кочияш-жена и когато групата навлезе в ограденото място, танците започнаха. Тъй като в компанията нямаше мъже, отначало девойките танцуваха една с друга, но когато работният ден завърши, мъжете от селото, както и някои безделници и минувачи, се събраха край оградата и изглеждаха склонни да си потърсят дама.

Между зрителите имаше и трима младежи от по-горно съсловие с малки раници на гръб и здрави тояги в ръце. Тяхната прилика и последователна възраст подсказваха, че сигурно са братя, и те наистина бяха братя. Най-възрастният носеше отличителното облекло на свещеник — бяла връзка, закопчан догоре жакет и шапка с тясна периферия. Вторият брат беше студент, но от вида на третия, най-младия, мъчно бихме могли да определим заниманието му. В облеклото и очите му имаше нещо необуздано, нещо волно, което караше човек да мисли, че той още не е намерил призванието си и можеше да се предположи, че би се заел да изучава всяко нещо, което би привлякло вниманието му.

На случайни познати тримата братя казваха, че прекарват ваканцията си, обикаляйки долината Блекмур, като са тръгнали на югозапад от град Шестън.

Те се облегнаха на портата край шосето и запитаха какво означава танцът и белите дрехи на девойките. Явно бе, че двамата по-възрастни братя нямат никакво намерение да се бавят, но момичетата, които танцуваха без кавалери, изглежда, предизвикаха интерес у третия брат и той не бързаше да тръгва. Той откачи раницата, остави я заедно с тоягата на насипа до оградата и отвори портата.

— Какво ще правиш, Ейнджъл? — попита най-големият брат.

— Ще ми се да потанцувам. Хайде да отидем всички — само за малко, — хич няма да се бавим.

— Глупости! — каза първият. — Да танцуваш публично с повилнели селски моми — представи си, че ни види някой! Хайде тръгвай, иначе ще се стъмни, преди да стигнем Стауркасъл, а по-близко място за пренощуване няма. Освен това, преди да си легнем, трябва да прочетем още една глава от „Отпор на агностицизма“, след като си направих труда да взема книгата с нас.

— Добре, вие с Кътбърт вървете. Не спирайте да ме чакате. Ще ви настигна след пет минути, давам ти дума, Феликс.

Двамата по-възрастни братя оставиха Ейнджъл с неохота и продължиха пътя си, като взеха и неговата раница, за да му е по-лесно да ги догони, а младежът отиде на поляната.

— Колко жалко! — обърна се галантно той към няколко от момичетата, които бяха най-близко до него, когато танцът прекъсна за момент. — Къде ви са кавалерите, милички?

— Още са на работа — отвърна едно от по-смелите момичета. — Скоро ще дойдат. А дотогава, сър, ще бъдете ли наш кавалер?

— Разбира се! Но какво е един кавалер на толкова много дами!

— По-добре един, отколкото никак. Много е скучно да танцуваш една с друга и да няма кой да те прегърне и притисне. Хайде, избирайте!

— Шш-т… не бъди толкова дръзка! — каза едно по-срамежливо момиче.

След тази покана младежът ги огледа, за да избере някоя, но тъй като виждаше всички за първи път, изборът не беше лек. Той покани едва ли не първата, която му попадна пред очите — това не бе девойката, която го заговори и сега очакваше да я покани първа. Не бе и Тес Дърбифийлд. Произходът, скелетите на прадедите, монументалните архиви, характерните черти на д’Ърбървиловци досега не бяха помогнали на Тес в борбата й с живота, нито дори за такова дребно нещо — да я предпочетат за танц и пред най-прости селянки. Нормандската кръв не струва нищо, когато липсва викторианското богатство.

Името на избраната девойка не е стигнало до наши дни, но всички й завидяха, че тази вечер първа има щастието да танцува с мъж. Но примерът е така заразителен, че селските младежи, които не бързаха да минат зад оградата, докато още никой не им се беше изпречил на пътя, сега изведнаж се озоваха на поляната и толкова много селски младежи се смесиха с девойките, че скоро и най-грозните жени от клуба не останаха да изпълняват ролята на кавалер.