Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— А откъде си толкова сигурна?

— Проверих в „Съновникът“ и точно така пише. Трябваше да я видиш колко красива изглеждаше днес. Кожата й е нежна като на херцогиня.

— А тя какво казва? Ще отиде ли?

— Не съм я и питала. Тя още не знае за тая роднина. Но това сигурно ще й даде възможност да се омъжи богато и тя няма да откаже.

— Тес е особена.

— Да, но човек може да се справи с нея. Ти я остави на мен.

Макар че този разговор не бе предназначен за ушите на околните, те чуха достатъчно, за да разберат, че Дърбифийлдови сега имат по-сериозни теми за разговор, отколкото обикновените хора, и че пред Тес, тяхната красива най-голяма дъщеря, се откриват блестящи възможности.

— Тес е чудесна девойка, така си и казах, като я видях днес да се разхожда с другите жени из енорията — отбеляза тихо един от възрастните любители на чашката. — Но Джоана Дърбифийлд трябва да внимава да не й дадат зелен малц с брашното.

Това бе местна поговорка с особено значение и затова не последва никакъв отговор.

Разговорът стана общ и в този момент в долната стая се чуха стъпки.

— … неколцина близки приятели, които поканих за моя сметка по случай празника на клуба… — Кръчмарката бързо повтори готовата фраза, предназначена за ушите на неизвестни посетители, преди да разбере, че новодошлата бе Тес.

Даже очите на майката видяха, че мястото на младото нежно момиче не е тук, сред алкохолните пари — подходяща среда за хора на средна възраст със сбръчкани лица. Едва ли имаше нужда от укорителния поглед в тъмните очи на Тес. Баща й и майка й допиха набързо бирата си, станаха и слязоха след нея по стълбата, напътствувани от предпазливата мисис Роливър:

— Бъдете така добри, моля, да не вдигате шум. Иначе може да ми отнемат разрешителното, да ме викат в съда и кой знае още какво. Лека нощ!

Тръгнаха си заедно за дома. Тес държеше баща си за едната ръка, а мисис Дърбифийлд го държеше за другата. Всъщност той беше пил съвсем малко — не беше изпил дори и четвърт от количеството, с което един редовен пияч може да се яви на черква в неделя следобед, без това да се отрази на поклоните и колениченето му. Но разклатеното здраве на сър Джон беше причина тези му дребни грехове да изглеждат по-големи. Когато излязоха на чист въздух, той едва се държеше на краката си и повличаше и тримата в посока ту към Лондон, ту към Бат — комична гледка, присъща за семействата, които се прибират през нощта. И както повечето комични гледки, тази в края на краищата не бе толкова комична. Доколкото им бе възможно, двете жени смело прикриваха тези принудителни отклонения и от виновника Дърбифийлд, и от Ейбръам, и от самите тях. Така полека-лека се добраха до тяхната врата. Като се приближиха, главата на семейството внезапно запя своя стар припев, сякаш да укрепи духа си при вида на своето незначително жилище.

— „Имам семейна гробница в Кингсбиър…“

— Шш-т, не ставай глупав, Джеки — каза жена му. — Не само твоят род е бил знатен едно време. Я виж Анктел, Хореи, пък и самите Трингамовци — западнали са почти колкото тебе, макар че, вярно, вашият род е бил по-благороден. Слава богу, аз не съм от голям род и сега няма защо да се срамувам.

— Не бъди толкова сигурна! Като те гледам така, струва ми се, че си се унизила повече от нас и че в рода ти е имало и крале, и кралици.

Тес промени темата на разговора и премина на това, което в момента занимаваше мисълта й повече, отколкото нейният произход.

— Страх ме е, че татко няма да може да тръгне с кошерите толкова рано утре.

— Кой, аз ли? След няколко часа нищо няма да ми има! — каза Дърбифийлд.

Докато си легнат, стана единадесет часът, а най-късно в два сутринта Дърбифийлд трябваше да потегли с кошерите, ако искаше да ги достави на търговците на дребно в Кастърбридж, преди да започне съботният пазар; пътят бе лош, разстоянието — двадесет-тридесет мили, а конят и каруцата не бяха от най-бързите. В един и половина мисис Дърбифийлд влезе в голямата спалня, гдето спяха Тес и всичките й по-малки братя и сестри.

— Горкият, няма да може да иде — каза тя на най-голямата си дъщеря, която отвори широко очи още щом ръката на майка й докосна бравата на вратата.

Тес седна в леглото все още сънена.

— Но някой все пак трябва да отиде — каза тя. — Става късно за кошерите. Скоро пчелите ще престанат да се роят. Ако отложим за следващия пазар, няма кой да ги купи.

Създалото се положение се оказа не по силите на мисис Дърбифийлд.