Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Но благодарение именно на тази пасивност на Дърбифийлдови нещастието не им се видя толкова страшно, колкото би се оказало за друго, по-предприемчиво семейство, макар че за тях то бе равносилно на разорение, докато на другото семейство би причинило само неудобство. По лицата на Дърбифийлдови нямаше и следа от яростен гняв, който би се стоварил върху девойката, ако родителите й бяха по-загрижени за нейното благополучие. Никой не укори Тес така, както тя сама се укоряваше.

Когато разбраха, че търговецът на кожи дава само няколко шилинга за останките на Принц поради състоянието му, Дърбифийлд се оказа на висотата на положението си.

— Не — каза твърдо той, — няма да продам старото му тяло! Когато ние, д’Ърбървиловци, сме били рицари-земевладелци, не сме продавали старите си коне за храна на котките. Да си държат парите! Той ми служи добре, докато беше жив, и сега няма да се разделя с него.

На следващия ден, копаейки в градината гроб за Принц, той работи с такова усърдие, с каквото не беше работил месеци наред за изхранването на семейството си. Когато гробът бе готов, Дърбифийлд и жена му завързаха коня с въже и го довлякоха до дупката. Децата вървяха след тях като на погребение. Ейбръам и Лиза-Лу хлипаха, а Хоуп и Модести изразяваха скръбта си с високи ридания, които отекваха в стените. Спуснаха Принц в дупката и всички се събраха около нея. Отнеха им този, който печелеше препитанието им. Какво ще правят сега?

— На небето ли е отишъл? — попита Ейбръам, хълцайки.

Дърбифийлд започна да заравя гроба, а децата пак се разплакаха. Само Тес не заплака. Лицето й беше сухо и бледо, сякаш на съвестта й тежеше убийство.

Амбулантната търговия, която зависеше главно от коня, западна. Бедност, да не кажем нищета, се появи на хоризонта. Дърбифийлд бе „туткав“, както казваха в този край. Понякога намираше сили да поработи, но това невинаги съвпадаше с търсенето на работници. А тъй като не бе свикнал с редовния труд на надничаря, дори и при такъв случай той не си даваше много зор.

Междувременно Тес, която смяташе, че не друг, а тя бе тласнала родителите си в това затруднение, се чудеше мълчаливо какво да направи, за да ги измъкне от него. Точно тогава майка й й разкри идеята си.

— Трябва да посрещаме бедите така, както посрещаме и радостите — каза тя. — За твоя знатен произход ние узнахме в много подходящ момент. Трябва да се обърнеш към твоите приятели. Знаеш ли, че в околностите на Ловния парк живее една много богата мисис д’Ърбървил, която сигурно е твоя роднина? Трябва да отидеш при нея да те признае за роднина и да ни помогне в нещастието.

— Не ми се ще — каза Тес. — Ако има такава дама, достатъчно е тя да се отнесе приятелски към нас, а не да чакаме и помощ от нея.

— Ти можеш да я спечелиш и да получиш всичко, каквото искаш, дете мое. Освен това от тая работа може да излезе повече, отколкото очакваш. А аз подочух нещичко…

Угнетена от нещастието, за което бе станала причина, Тес се отнасяше към желанията на майка си с по-голямо уважение, отколкото при други обстоятелства. Тя обаче не можеше да разбере защо майка й замисля с такова задоволство едно начинание, в ползата от което Тес се съмняваше. Възможно е майка й да е поразпитала и да е научила, че тази мисис д’Ърбървил е крайно благородна и щедра жена, но на гордата Тес никак не се нравеше ролята на беден роднина.

— Предпочитам да си намеря работа — промърмори тя.

— Дърбифийлд, ти ще решиш! — каза Джоана, като се обърна към мястото, където се беше свил съпругът й. — Ако ти кажеш, че трябва да иде, ще иде.

— Не обичам децата ми да ходят да задлъжняват на непознати роднини — измърмори той. — Аз съм глава на най-благородния клон на нашия род и трябва да стоя на висотата на положението си.

За Тес доводите на бащата бяха още по-неубедителни, отколкото нейните собствени възражения.

— Добре, мамо. След като убих коня — тъжно каза тя, — май че трябва да направя нещо. Нямам нищо против да ида при нея, но трябва да ме оставиш сама да реша дали да й искам помощ. И престани да се надяваш, че тя ще ме сватоса — това е глупаво.

— Чудесно го каза, Тес — забеляза баща й поучително.

— Кой казва, че съм мислила такова нещо? — попита Джоана.

— Струва ми се, че това ти е в ума. Но както и да е — ще ида.

На другия ден Тес стана рано и се изкачи пеша по хълма до град Шестън, а там се качи на колата, която два пъти седмично пътуваше от Шестън на изток към Чейзбъро и минаваше близо край Трантридж — енорията, гдето живееше неизвестната и тайнствена мисис д’Ърбървил.