Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

На широката поляна се издигаше богато украсена палатка, чиято врата бе обърната към Тес.

Смутена, отворила широко очи, простодушната Тес Дърбифийлд застана на края на алеята, покрита с чакъл. Тя бе дошла дотук неусетно, преди да разбере къде се намира, и ето че всичко бе противно на очакванията й.

„Мислех си, че сме стар род, а тук всичко е така ново“ — наивно си каза Тес. Тя съжали, че с такава готовност се бе съгласила с майка си да дойде да предяви родство и че не бе потърсила помощ някъде по-близо до дома.

Човек не би очаквал в такава старомодна част на страната да намери хора като собствениците на всичко това — семейство д’Ърбървил или Стоук д’Ърбървил, както то се наричаше първоначално. Отец Трингам не излъга, като каза, че в графството и околностите му единственият истински потомък по права линия на стария род д’Ърбървил бе нашият недодялан Джон Дърбифийлд. Свещеникът би могъл да добави — а това той знаеше много добре, — че Стоук д’Ърбървилови бяха толкова свързани с родословното дърво на д’Ърбървил, колкото и самият той. Все пак трябва да признаем, че това семейство бе много подходящ клон, на който да се присади име, което така много се нуждаеше от обновяване.

Когато старият мистър Саймън Стоук, починал наскоро, направи състояние на север като честен търговец (някои казват, че бил лихвар), той реши да се засели като чифликчия в южната част на Англия, по-далеч от местата, гдето бе вършил сделките си. При това той почувствува необходимост да си намери име, което да не е толкова тясно свързано с името му на хитър търговец в миналото и същевременно да не бъде толкова обикновено като собственото му име. Той отиде в Британския музей и в продължение на цял час се рови из архивите на изчезнали, полуизчезнали, забравени и разорени семейства, живели в тази част на Англия, където той възнамеряваше да се засели, и накрая реши, че името д’Ърбървил изглежда и звучи не по-лошо от всяко друго; съответно той завинаги прикачи „д’Ърбървил“ към своето име — за себе си и за наследниците си.

Все пак той не бе екстравагантен и не прекали при изграждането на своето родословно дърво въз основа на новото име. Когато измисляше бракове и връзки с аристокрацията, той беше достатъчно благоразумен да не посочва никаква по-висока титла, отколкото изисква приличието.

За беда нещастната Тес и родителите й не знаеха нищо за тази измама. Всъщност и през ум не им минаваше, че въобще е възможно да се присвои фамилно име. Те смятаха, че богатството може да е дар от съдбата, но че името принадлежи по рождение. Тес стоеше нерешителна, като плувец, комуто предстои да скочи във водата, и се колебаеше дали да се върне, или да продължи. В този момент от тъмната триъгълна врата на палатката се появи висок млад човек с пура в уста.

Той беше мургав, с пълни, недобре оформени, но червени и меки устни. Над тях се очертаваха грижливо гледани черни мустачки със завити краища, макар че той нямаше повече от двадесет и три, двадесет и четири години. Въпреки известна грубост във външността на джентълмена лицето и дръзките му, неспокойни очи излъчваха някаква своеобразна сила.

— Е, моя красавице, с какво мога да ви бъда полезен? — запита той и се приближи. А като забеляза, че Тес е съвсем объркана, добави:

— Не се смущавайте от мен. Аз съм мистър д’Ърбървил. Мен ли търсите или майка ми?

Външният вид на този д’Ърбървил, на човека от нейния род, бе още по-различен от очакванията на Тес, отколкото къщата и имението. В своите мечти тя си бе представяла възрастен човек с благородно лице — съчетание на най-хубавите черти на д’Ърбървиловци, лице, чиито бръчки представляват спомени, написани с йероглифи, въплътяващи многовековната история на нейния род и на Англия. Но като нямаше друг изход, тя се овладя и отвърна:

— Дойдох да видя майка ви, сър.

— Едва ли ще можете да я видите — тя е болна — отговори сегашният представител на фалшивия род, мистър Алек, единственият син на наскоро починалия джентълмен. — Не мога ли аз да ви услужа? По каква работа я търсите?

— Не е по работа, а за… за… не знам как да го кажа.

— За удоволствие?

— О, не. Знаете ли, сър, ако ви кажа, ще изглежда…

На Тес в този момент мисията й се стори така безсмислена, че независимо от страхопочитанието към него и смущението, което въобще изпитваше, алените й устни се извиха в усмивка, която много се хареса на мургавия Александър.

— Толкова е глупаво — заекна тя. — Не, не мога да ви кажа.