Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— Ще помисля дали мога да направя нещо. Майка ми трябва да ти намери някакво място. Но, Тес, никакви глупости по въпроса за „д’Ърбървил“ — само Дърбифийлд, нали? Това е съвсем друго име.

— Мен друго не ми и трябва, сър — с известно достойнство каза тя.

Като завиваха по алеята между родендроните и иглолистните дървета, преди да се провиди къщичката на пазача, за миг, само за миг той сведе лице към нея, сякаш да… но не… Той размисли и я пусна да си отиде.

Така започна историята. Ако бе разбрала значението на тази среща, Тес би запитала защо в този ден й е било съдено да стане така и да я пожелае неподходящ човек, а не друг мъж — желан и достоен във всяко отношение, — доколкото човек може да бъде желан и отреден от съдбата. Но, уви — за този, който измежду познатите й се приближаваше към нейния идеал, тя бе само далечен, блед спомен.

При лошото изпълнение на добре замислен план резултатът рядко оправдава очакванията, човекът, в когото можеш да се влюбиш, рядко се появява тогава, когато си готов да го обикнеш. На нещастното същество природата рядко казва „люби!“ Тогава, когато влюбването наистина би могло да доведе до щастлив край, нито пък отговаря „този!“ На повика на плътта „кой?“, преди тази игра на криеница да е станала скучна и отегчителна. Можем да си зададем въпроса дали когато човечеството стигне връхната точка на своя прогрес, този анахронизъм ще бъде заменен от по-тънка интуиция, от по-съвършена социална машина, която няма да ни подхвърля насам-натам, както това става сега. Но такова съвършенство нито може да бъде предсказано, нито пък е вероятно. Достатъчно е, че в този случай, както в милиони други, двете половини на едно идеално цяло не се срещнаха в най-подходящия момент. Липсващата половина скиташе сама по земята и глупаво чакаше да стане късно. В резултат на това досадно закъснение възникнаха тревоги, разочарования, сътресения, катастрофи и странно преплетени човешки съдби.

Когато д’Ърбървил се върна в палатката, той седна наопаки на един стол и се замисли. По лицето му се разля усмивка на задоволство, после той високо се изсмя:

— Дявол го взел, каква смешна история! Ха, ха! Какво сладко момиче!

Тес се спусна по хълма към кръстопътя за Трантридж и разсеяно зачака колата от Чейзбъро за Шестън. Когато се качи, тя не разбра какво й казват другите пътници, макар че отговори. Пътуваше, без да поглежда навън, изцяло вглъбена в себе си.

Един от спътниците й се обърна към нея по-настойчиво от другите:

— Та вие приличате на букет! И какви рози в началото на юни!

Едва тогава Тес се сети каква гледка представлява за техните изненадани погледи — рози на гърдите, рози на шапката, кошница, пълна догоре с рози и ягоди. Тя се изчерви и смутено обясни, че цветята са й подарък. Когато никой не я гледаше, тя свали крадешком от шапката си розите, които най-много се набиваха в очи, и ги сложи в кошницата, а после ги покри с носната си кърпа. След това тя отново се вглъби в себе си, но като наведе глава, едно трънче от розите, останали на гърдите й, я убоде по брадичката. Като всички жители на долината Блекмур, Тес бе пропита с най-фантастични суеверия и представи, за нея това бе лошо предзнаменование — първото, което бе забелязала този ден.

Колата отиваше само до Шестън. От този планински град до Марлот имаше няколко мили стръмен път пеша. Майката на Тес бе посъветвала дъщеря си, ако се чувствува уморена, да пренощува в града в дома на тяхна позната. Тес така и направи. Тя се прибра чак на другия ден следобед.

Щом си влезе у дома, от тържествуващия поглед на майка си тя веднага разбра, че междувременно нещо се е случило.

— Да, да! Всичко знам! Както ти казах, така и стана.

— Докато бях на път ли? Какво стана? — уморено попита Тес.

Майка й я огледа одобрително от глава до пети и шеговито продължи:

— Значи, успя, а?

— Отде знаеш, мамо?

— Получих писмо.

Тес се сети, че това е възможно, тъй като тя се бе забавила в Шестън.

— Пишат… така де, мисис д’Ърбървил пише, че иска да се грижиш за нейната любима малка птицеферма. Но по този начин тя умело иска да те привлече там, без да разпалва надеждите ти. Това е то!

— Но аз не я видях.

— Все си видяла някого.

— Видях сина й.

— Призна ли те за роднина?

— Какво да ти кажа… нарече ме „братовчедке“.

— Знаех си аз. Джеки, той я нарекъл „братовчедке“! — извика тя на мъжа си. — Разбира се, след това той е говорил с майка си и сега тя те вика да идеш там.