Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— Няма значение. Аз обичам глупавите неща. Хайде, опитайте пак, мила — каза той любезно.

— Мама ме помоли да дойда — продължи Тес, — а всъщност аз и сама си мислех да дойда. Но никак не очаквах, че ще стане така. Дойдох да ви кажа, сър, че ние сме от един и същи род.

— Ха, бедни роднини?

— Да.

— Стоуковци?

— Не, д’Ърбървиловци.

— Да, да… исках да кажа д’Ърбървиловци.

— Нашето име е изопачено на Дърбифийлд, но ние имаме няколко доказателства, че произхождаме от рода д’Ърбървил. Пише го в старите архиви, а… а освен това имаме стар печат с щит и лъв, изправен на задните си крака, и замък над него. Имаме и много стара сребърна лъжица, вдлъбната като черпак и гравирана със същия герб. Но тя е толкова изтъркана, че мама бърка с нея граховата супа.

— На моя герб действително има сребърен замък — каза той учтиво, — а също и лъв, изправен на задните си крака.

— Та мама каза, че трябвало да се запознаем с вас… защото конят ни умря и сме най-старият клон от рода.

— Наистина много мило от страна на майка ви. Лично аз никак не съжалявам за нейната инициатива — и Алек тъй погледна Тес, че тя леко се изчерви. — Значи, мое красиво момиче, ти си дошла при нас на приятелско посещение като роднина.

— Така изглежда — запъна се Тес и отново се смути.

— Хубаво — в това няма нищо лошо. А къде живеете? Какво представлява семейството ви?

Тя разказа накратко за семейството си и в отговор на допълнителни въпроси от негова страна му каза, че възнамерява да се върне със същата кола, с която бе дошла.

— Има много време, преди колата да пристигне обратно на кръстопътя за Трантридж. Какво ще кажеш, да се поразходим из градината, моя красива братовчедке?

Тес искаше да съкрати, колкото може, престоя си, но младият човек настоя и тя се съгласи да го придружи. Той я поведе към поляните, лехите и оранжериите, а оттам към овощната градина и парниците. Тук той я попита дали обича ягоди.

— Да — каза Тес, — когато узреят.

— Но тук те вече са узрели. — Д’Ърбървил се наведе и започна да бере ягоди, като й ги подаваше през рамото си. Но когато откъсна необикновено красив плод от сорта „Кралица на Британия“, той се изправи и го поднесе към устата й, като държеше ягодата за дръжката.

— Не… не — бързо каза тя и разпери пръсти между неговата ръка и устните си. — По-добре сама да си я взема.

— Глупости — настоя той.

Леко смутена, тя разтвори устни и налапа плода.

Те продължиха безцелната си разходка и Тес, обхваната от някакво смесено чувство на удоволствие и неохота, изяждаше всичко, което й предлагаше д’Ърбървил. Когато тя се насити на ягоди, той напълни кошничката й. Обиколиха и розовите храсти, той откъсна от красивите цветове и й ги даде да закичи гърдите си. Тя се подчини като насън, а когато не остана място на роклята за повече рози, той сам затъкна няколко пъпки в шапката й и с щедра ръка напълни догоре кошничката й с цветя. После Алек погледна часовника си и каза:

— А сега, докато похапнеш, тъкмо ще стане време за колата за Шестън, ако искаш да си отидеш, разбира се. Ела с мен да видим какво ще намерим за ядене.

Стоук д’Ърбървил я заведе обратно на поляната и я остави в палатката. Скоро той се появи с кошница лека закуска, която сам сложи пред нея. Явно бе желанието му да не бъде смущаван от прислугата при този приятен tête-à-tête.

— Имаш ли нещо против, ако запуша? — запита той.

— Съвсем не, сър.

През кълбата дим, които обвиха палатката, той я наблюдаваше как мило и непринудено се храни. Тес Дърбифийлд, която гледаше невинно към розите на гърдите си, никак не предполагаше, че там, сред синия тютюнев дим, седи „трагичният злодей“ на нейната драма — този, комуто бе писано да бъде кървавочервеният лъч в спектъра на нейния млад живот. Тя притежаваше нещо, което в този момент не бе от полза за нея — нещо, което караше Алек д’Ърбървил да не сваля очи от снагата й. Тес имаше прекрасно развита фигура, която я правеше да изглежда повече жена, отколкото девойка. Това бе наследство от майка й. Понякога тя се бе тревожила от този факт, но после другарките й казаха, че ще дойде време, когато няма да съжалява.

Тес скоро се нахрани.

— А сега си отивам, сър — каза тя и стана.

— Как се казваш? — запита той, докато вървяха по алеята и къщата се скри от погледа им.

— Тес Дърбифийлд от Марлот.

— И казваш, че ви умрял конят?

— Аз… го убих — отговори тя. Докато разказваше подробностите около смъртта на Принц, очите й се напълниха със сълзи. — И сега не знам как да помогна на татко.