Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Майката им пригласяше. Тя използуваше като аргумент и тежката си къщна работа, която тя всъщност правеше по-тежка, отколкото беше в действителност, като я протакаше безкрайно. Само бащата не взе страна.

— Ще отида — каза най-после Тес.

Майка й не можа да скрие надеждите си за сватба, породени от съгласието на девойката.

— Браво! За такова красиво момиче това е чудесен случай.

Тес се усмихна ядосано.

— Надявам се, че това е случай да спечеля пари и нищо повече. По-добре да не разправяш разни глупости на съседите.

Мисис Дърбифийлд не обеща нищо. Тя не беше съвсем сигурна дали думите на госта не я бяха изпълнили с достатъчно гордост, за да се похвали повечко тук-таме.

Така въпросът бе решен. Девойката написа писмо, с което съобщаваше, че е готова да тръгне веднага, щом я повикат. Своевременно я уведомиха, че мисис д’Ърбървил е доволна от решението й и че вдругиден тя ще изпрати за нея и багажа й двуколка, която ще я чака на върха на хълма. Почеркът на мисис д’Ърбървил изглеждаше доста мъжки.

— Двуколка ли? — измърмори Джоана Дърбифийлд подозрително. — За собствената си роднина можеше и карета да изпрати.

Взела веднаж решение, Тес стана по-спокойна и съсредоточена и вършеше работата си с увереност, че скоро и без много труд ще купи друг кон на баща си. По-рано тя се бе надявала да стане учителка в местното училище, но, изглежда, съдбата бе решила другояче. Умствено по-зряла от майка си, Тес нито за момент не погледна сериозно на сватбените надежди на мисис Дърбифийлд. Още от първата година след раждането на дъщерята лековерната майка бе почнала да й търси подходящи партии за женитба.

В деня на заминаването Тес се събуди, преди да съмне — в последните мигове на нощта, когато в гората всичко спи, освен една гласовита птица, която пророчески пее с убеждението, че знае точния час на разсъмването, а всички останали пазят тишина, сякаш не по-малко убедени, че тя е сгрешила. До закуска девойката стоя в стаята си и приготви багажа си, а след това слезе, облечена във всекидневна рокля. Празничната рокля тя бе скътала грижливо в дървеното куфарче.

Майка й запротестира:

— Няма ли да се облечеш по-прилично, като отиваш при роднините си?

— Но нали ще работя — каза Тес.

— Е, да — каза мисис д’Ърбървил и поверително добави: — Отначало може би ще ти дадат някаква работа, колкото да се каже, че правиш нещо… но аз мисля, че ще постъпиш по-разумно, ако се подокараш.

— Хубаво. Ти най-добре знаеш — покорно се съгласи Тес.

За да угоди на майка си, тя се остави в ръцете на Джоана, като смирено каза:

— Прави, каквото искаш с мене, мамо.

Мисис Дърбифийлд изпадна във възторг от покорството на дъщеря си. Най-напред тя донесе голям леген и изми главата на Тес така старателно, че когато я избърса и среса, косата изглеждаше двойно повече. Върза я с широка розова панделка. След това облече Тес в бялата рокля, която девойката бе носила на разходката на клуба. Заедно с новата фризура тази широка, ефирна рокля придаваше на развиващата се фигура на Тес пълнота, която не отговаряше на възрастта й. Човек можеше да я вземе за жена, а тя бе почти дете.

— Чорапът ми е скъсан на петата — рече Тес.

— Дупките по чорапите нямат значение — те не се виждат. Като бях момиче, никой не ми гледаше петите, щом имах хубава шапка.

Външността на момичето изпълни майката с гордост и тя отстъпи назад, така както художникът се отдалечава от статива, за да огледа творението си.

— Трябва да се видиш! — извика тя. — Изглеждаш сто пъти по-хубава от оня ден.

Тъй като огледалото не бе достатъчно голямо, за да може Тес да се огледа цялата, мисис Дърбифийлд окачи отвън на прозореца черен плащ, както правеха всички селяни, когато се труфеха, и превърна стъклата в голям рефлектор. След това тя отиде при мъжа си, който седеше в стаята на долния етаж.

— Слушай, Дърбифийлд — възторжено каза тя. — Той не може да не се влюби в нея. Но каквото и да правиш, не разправяй много на Тес за неговата любов и за възможностите, които се откриват пред нея. Нали знаеш каква е особена! Току-виж, се настроила срещу него и още сега се откаже да отиде там. Ако всичко върви добре, ще трябва някак да се отплатим на оня свещеник от Стегфут Лейн, задето ни каза — милия, добър човечец!

Все пак, когато времето за прощаване с девойката наближи и възбудата от подреждането на тоалета попремина, в душата на Джоана Дърбифийлд проникна леко безпокойство. Това я накара да заяви, че ще изпрати дъщеря си донякъде — до мястото, където започваше стръмният склон на долината, водещ към външния свят. А там, на високото, щеше да чака двуколката, изпратена от Стоук д’Ърбървилови за Тес. Едно момче с ръчна количка беше вече закарало дървения й куфар на височината.