Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Когато Джоана Дърбифийлд се обърна и се упъти за в къщи, в очите й също имаше сълзи. Но като стигна селото, тя отново равнодушно предостави себе си и семейството си в ръцете на съдбата. Все пак през нощта тя въздишаше и мъжът й попита какво става с нея.

— И аз не знам точно — отговори тя, — мислех си, че може би щеше да е по-добре, ако Тес не беше отишла.

— Да си мислила по-рано.

— Да, ама това е такъв случай за момичето! Сега да беше, нямаше да я пусна, преди да науча дали джентълменът наистина е порядъчен и се интересува от нея само като роднина.

— Да, може би трябваше да го направиш — изръмжа сър Джон.

Джоана Дърбифийлд винаги съумяваше да намери утеха за всичко:

— Все пак тя е от виден род и ако добре си изиграе коза, сигурно ще се справи с него. А ако той не се ожени за нея сега, ще се ожени после. Всеки вижда, че си е загубил ума по нея.

— Какъв и е козът? Кръвта на д’Ърбървиловци?

— Не глупчо, лицето й — и аз имах такова лице.

Алек д’Ърбървил се качи до Тес и бързо подкара двуколката по хребета на първия хълм. Докато пътуваха, той обсипваше девойката с най-различни комплименти.

Колата с багажа остана далеч назад. Когато се изкачиха още по-нависоко, пред очите им се откри безбрежен пейзаж. Отзад — зелената родна долина, отпред — сива местност, която Тес едва познаваше от първото си посещение в Трантридж. Така те стигнаха до превала. Оттук в продължение на около миля пътят се спускаше право надолу.

След нещастието с коня на баща й Тес Дърбифийлд, макар и смела по природа, изпитваше голям страх, когато се качеше на кола — и най-малкото друсане я плашеше. Спътникът й караше коня доста нехайно. Обзе я безпокойство.

— Предполагам, че надолу ще карате бавно, сър — каза тя, като че ли й беше все едно.

Д’Ърбървил я погледна, отхапа края на пурата с едрите си бели зъби и леко и непринудено се усмихна.

— Хайде де, Тес — отговори той, като дръпна още няколко пъти от пурата, — как може смело момиче като теб да задава такива въпроси? Разбира се, че винаги карам надолу с пълна скорост. Това е най-добрият начин човек да поправи настроението си.

— Може би сега нямате нужда от това?

— Да — каза той, като поклати глава, — но не съм само аз. Трябва да имам пред вид и Тиб, а тя е толкова капризна.

— Коя?

— Коя ли? Кобилата. Стори ми се, че ме погледна много накриво, като заговорихме за спускането. Не забеляза ли?

— Не се опитвайте да ме плашите, сър — сдържано каза Тес.

— Не те плаша. Ако някой въобще може да се справи с тоя кон — това съм аз. Не казвам, че има такъв човек, но ако има — аз съм тоя човек!

— Защо сте си взели такъв кон?

— Уместен въпрос. Предполагам, че такава ми е била съдбата. Тиб уби човек, а когато я купих, за малко щеше да убие и мене. А след това, честна дума, аз насмалко щях да убия нея. Но тя все още е много чувствителна — прекалено чувствителна, и с нея човек винаги е в опасност.

Току-що бяха започнали да се спускат и стана съвсем ясно, че кобилата, дали по собствено желание или по желание на д’Ърбървил, а последното бе по-вероятно — отлично знаеше опасната роля, която очакваха от нея, и не се нуждаеше от суфльор.

Те летяха бързо надолу. Колелата свистяха като пумпал. Колата се занасяше на една страна и се накланяше ту наляво, ту надясно. Гърбът на коня пред тях ту се издигаше нагоре, ту хлътваше надолу като вълна. Понякога едно от колелата се откъсваше от земята и сякаш в продължение на десетки ярдове колата продължаваше на едно колело. Камък, изхвръкнал изпод колелата, просвистяваше и падаше зад храстите, а от копитата на коня хвърчаха искри, които се виждаха, въпреки че бе светло. Пътят, който отдалече им изглеждаше тесен, се разтваряше пред тях, а насипите се разделяха от двете им страни подобно на разцепена по дължината й пръчка.

През бялата муселинена рокля вятърът пронизваше Тес до кости, а измитата й коса се развяваше зад нея. Тя бе решила да не показва открито страха си, но не устоя и се хвана за ръката, с която д’Ърбървил държеше юздите.

— Пусни ми ръката! Ще изхвръкнем! Хвани ме през кръста!

Тя се вкопчи за него и така стигнаха наравно.

— Слава богу, невредими сме въпреки вашите глупости! — каза тя с пламнало лице.

— Уф, Тес, какъв нрав имаш!

— Не говоря ли истината?

— Добре, но колко си неблагодарна! Веднага щом се почувствува в безопасност, ме пусна.

Когато се бе хванала инстинктивно за него, беше и все едно дали той е мъж или жена, дърво или камък. Като се успокои, тя не отговори на думите му. В мълчание те стигнаха върха на следващия хълм.