Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Птиците, донасяни от двете момичета, бяха връщани своевременно на двора и действието се повтаряше дотогава, докато момичетата представиха на старата жена всичките й любими петли и кокошки от породите Хамбург, Бантам, Кохин, Брахма, Доркинг и други породи, които тогава бяха на мода. Когато ги слагаха на колената й, тя с много малки изключения познаваше всички.

Това напомняше на Тес миропомазване. Мисис д’Ърбървил бе владиката, птиците — децата, а тя и слугинята — свещеникът и викарият на енорията, които ги бяха подготвили за ритуала. След церемонията мисис д’Ърбървил внезапно попита Тес, бърчейки лице:

— Можеш ли да свириш с уста?

— Да свиря с уста ли, госпожо?

— Да, песнички.

Като всички селски момичета Тес умееше да свири с уста, но считаше, че това изкуство не е за показване пред отбрано общество. Все пак тя учтиво отговори, че може.

— В такъв случай ще трябва да свириш всеки ден. Имах едно момче, което много добре се справяше, но той напусна. Искам да свириш на моите синигерчета. Тъй като не мога да ги виждам, много обичам да ги слушам, а по този начин ги учим и да пеят. Покажи й къде са кафезите, Елизабет! Трябва да започнеш още утре, иначе пак ще записукат, както преди. Напоследък сме ги поизоставили.

— Мистър д’Ърбървил им посвири сутринта, мадам — каза Елизабет.

— Той ли! Остави го ти него!

Лицето на старата жена се покри с бръчки, изразяващи отвращение, и тя не каза нищо повече.

С това завърши първата среща на Тес с нейната въображаема роднина и птиците бяха занесени обратно в тяхното жилище. Девойката не остана много изненадана от отношението на мисис д’Ърбървил. Тя не бе очаквала друго, след като видя колко е голямо имението. Но тя никак не предполагаше, че на старата дама не бяха казали ни дума за така нареченото родство. Стори й се, че между сляпата и нейния син не съществуваше кой знае каква обич. Но и в този случай Тес се бе излъгала. Мисис д’Ърбървил не бе единствената майка, на която е съдено да обича рожбата си с чувство на обида и огорчение.

Сутринта бе слънчева. Тес забрави за вчерашното си неприятно въвеждане в новата работа и се радваше на свободата си и новото си положение. Тя изгаряше от любопитство да опита силите си в неочакваната задача, която й бяха възложили, защото по този начин щеше да си осигури мястото. Щом остана сама в градината, тя седна върху един кафез и с най-сериозен вид сви устни, с намерение да възстанови познанията си в изкуството, което отдавна не бе практикувала. Тя откри обаче, че от нейното умение не бе останала нито следа. През устните й се промъкна глуха струя въздух и не се чу никакъв чист звук.

Тя духаше ли, духаше, но без резултат. Просто не можеше да се начуди как е могла да забрави това изкуство, дадено й от природата. Изведнаж усети, че нещо мърда сред клоните на бръшляна, обвил плътно оградата и къщата. Като погледна натам, тя видя, че някой скочи от зида на земята. Беше Алек д’Ърбървил. Тес не беше го виждала от предишния ден, когато я бе довел до вратата на новото й жилище.

— Кълна се в честта си — извика той — и в природата, и в изкуството! Никога не е имало такова прекрасно същество като тебе, братовчедке Тес. (В обръщението „братовчедке“ прозвуча лека подигравка.) Гледах те от оградата. Приличаш на статуя на Нетърпението. Цупиш красивите си алени устни, за да свириш, надуваш, духаш, ругаеш наум, но не можеш да изсвириш нито една нота. Изглежда, доста се ядосваш, че нищо не излиза, а?

— Може да съм ядосана, ала не съм ругала!

— Аха! Сега се сещам защо се мъчиш да свириш — синигерите! Майка ми сигурно иска да продължиш музикалното им образование. Каква егоистка! Сякаш да се грижиш за тези проклети петли и кокошки, не е достатъчна работа за едно момиче. Ако бях на твое място, направо щях да откажа.

— Но тя много настоява и иска още утре да почна.

— Така ли? Добре тогава… ще ти предам няколко урока.

— О, не, няма нужда — възпротиви се Тес и се отдръпна към вратата.

— Глупости! Дори нямам намерение да те докосвам. Слушай, аз ще стоя от тази страна на телената ограда, а ти стой от другата — така ще се чувствуваш в безопасност. А сега внимавай! Много си цупиш устните. Това става ей така!

Той придружи думите си с пример, като изсвири един пасаж от песента: „Махни, о, махни тези устни!“, но Тес не разбра намека.

— Хайде сега ти — каза д’Ърбървил.

Тя се опита да се държи хладно и лицето й стана сурово като излято от мрамор, но Алек настоя и най-после, за да се отърве от него, Тес сви устни, както й бе показал, но пак не успя. Тя се засмя смутено, а после почервеня, защото се ядоса на себе си, че се е засмяла.