Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Това продължи месец-два до една събота през септември, в който ден, освен пазар имаше и панаир. По този случай поклонниците от Трантридж решиха да погуляят двойно. Улисана в работа, Тес се забави и тръгна по-късно. Другарите й бяха стигнали в града дълго преди нея. Бе чудесна септемврийска вечер, точно пред залез, когато жълтите, тънки като влакна лъчи се борят със сините сенки, а самият въздух очертава перспектива без помощта на по-осезателни предмети, освен безбройните крилати насекоми, увлечени във вихрен танц. Сред тази бледа мъглявина вървеше, без да бърза, Тес.

Преди да дойде в града, тя не знаеше, че панаирът съвпада с пазара, и пристигна в сумрак. Тя направи набързо дребните си покупки, а после, както обикновено, тръгна да търси селяните от Трантридж. Отначало не можа да ги намери, но после й казаха, че повечето от тях били отишли да си потанцуват на спокойствие в дома на един търговец на сено и тор, който вършеше сделки с тяхното стопанство. Търговецът живееше в покрайнините на градчето и докато се мъчеше да намери пътя, погледът на Тес попадна на мистър д’Ърбървил, който стоеше на един ъгъл.

— Как, тук ли си, моя красавице? И толкова късно! — извика той.

Тя обясни, че чисто и просто търси компания да се върне у дома.

— Пак ще се видим — извика той след нея, когато тя продължи пътя си надолу по глухата уличка.

Като наближи къщата на търговеца, откъм някаква постройка в задния двор до ушите на девойката долетяха звуци на танц, изпълняван на цигулка. Тя обаче не чу никакъв шум от танцуване — нещо съвсем необичайно за тези места, тъй като обикновено тропането с крака заглушава музиката. Входната врата беше отворена и доколкото й позволяваха нощните сенки, тя можа да види градината в задния двор. Тес почука. Никой не се появи. Тя мина през къщата и по тясна пътека тръгна към бараката, отгдето долиташе музиката, която бе привлякла вниманието й.

Това бе постройка без прозорци, използувана за склад. През отворената врата в мрака проникваше бледа жълта мъгла, която отначало Тес взе за тютюнев дим. Но като се приближи, тя разбра, че това е облак прах, осветен от свещите в помещението. Пламъкът им пронизваше тази мъглявина и дълбокият мрак на градината и сякаш приближаваше към Тес очертанията на вратата.

Като погледна вътре, тя видя неясни фигури, които се носеха насам-натам в ритъма на танца. Тропот не се чуваше, защото краката на танцьорите бяха потънали в боклука, останал от торфа и всякакви други стоки. От буйния танц прахът се бе вдигнал и образувал облака мъгла, който обгръщаше цялото помещение.

Тези остатъци от торф и сено, изпълващи спарения въздух, бяха напоени с миризмата на пот и топлина, която се излъчваше от телата на танцьорите, и те образуваха нещо като растително-животински прах. Страстният танц беше в пълен контраст с глухото скрибуцане на цигулките. Хората танцуваха и кашляха, кашляха и се смееха. Можеха да се различат само контурите на лудуващите двойки — в оскъдната светлина те приличаха на сатири, прегърнали нимфи, на множество панове, които вихрено се въртят с овчарските си свирки, на грешния Лот, който се опитва да избяга от Приам и все не успява.

От време на време някоя двойка се приближаваше до вратата да вземе въздух. Лицата изплуваха от мъглата и полубожествата се превръщаха в обикновени хора, съседи на Тес. Възможно ли бе Трантридж да се е изменил така невероятно само за два-три часа!

Няколко силена 3 3 От Силен — фригийски бог. — Б.пр. от групата седяха на пейки и бали сено до стената. Един от тях позна Тес.

— Момичетата смятат, че е неприлично да танцуват в „Лилията“ — обясни той. — Не обичат да показват пред всички кой мъж им харесва. Освен това там понякога затварят тъкмо когато се разгорещим. Затова идваме тук и пращаме да ни донесат пиене.

— Но кога ще си тръгвате? — попита Тес с известна тревога.

— Сега, много скоро. Това е последният танц.

Тя почака. Танцът свърши и някои бяха на мнение да си вървят. Други обаче не бяха на същото мнение и започнаха нов танц. „Това сигурно ще е последно“ — помисли си Тес. Но и този танц се преля в друг. Тя се разтревожи, но след като бе чакала толкова дълго, друг избор нямаше. Поради панаира пътищата бяха пълни със скитници, които можеха да й сторят нещо лошо. Тес не се боеше от неща, които можеше да види и разбере, боеше се от неизвестното. Ако се намираше по-близо до Марлот, щеше да се чувствува по-спокойна.

— Не се безпокой, мила девойко — увещаваше я сред пристъпи на кашлица млад човек с изпотено лице и сламена шапка, килната толкова назад, че периферията приличаше на ореол около главата му. — За къде си се забързала? Утре, слава богу, е неделя и можем да си поспим, вместо да ходим на черква. Я ела да потанцуваме!