Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

Но Тес не се съгласи да се качи на колата. Обаче тя не възрази той да кара двуколката до нея и по такъв начин, напредвайки бавно, те се приближаваха към село Трантридж. От време на време д’Ърбървил изразяваше бурно отчаянието си, че поради лошото му държане тя е принудена да върви пеша. Сега тя наистина би могла да му вярва, но той временно бе загубил доверието й и тя продължи да върви, потънала в мисли, сякаш се чудеше дали няма да постъпи по-разумно, ако се върне у дома. Да се откаже от решението си обаче, би било детинщина, а пък и нямаше чак толкова сериозни причини за това. Как би могла да се върне при родителите си с куфар в ръка и да развали целия план за възраждането на семейството заради някакви си сантименталности!

След няколко минути пред погледа им се появиха комините на имението, а вдясно, в уютно кътче — птицефермата и жилището, където щеше да се настани Тес.

Главната квартира на птиците, на които Тес бе назначена за надзирател, доставчик, милосърдна сестра, лекар и приятел, се помещаваше в стара постройка със сламен покрив, издигната в средата на посипано с пясък и отъпкано правоъгълно място, което някога е било градина. Къщата бе потънала в бръшлян, а коминът, обвит от пълзящото растение, приличаше на разрушена кула. Долният етаж бе предоставен изцяло на птиците. Те се разхождаха там с чувството на собственик, сякаш не някакви си арендатори, които сега лежаха в гробищата, а самите те бяха построили къщата. Потомците на предишните собственици чувствуваха като обида за техния род това, че къщата, към която те бяха така много привързани, която бе струвала толкова пари на техните прадеди и в която бяха живели няколко поколения, преди д’Ърбървилови да си построят новия дом тук, бе така безмилостно превърната в курник от мисис Стоук д’Ърбървил веднага щом тя влезе във владение на имота.

— По времето на дедите ни тя бе достатъчно добра и за християни — казваха те.

Стаите, някога огласяни от плача на десетки бебета, сега отекваха от писукането на новоизлюпени пилета. Клетки с неспокойни кокошки бяха поставени там, гдето по-рано спокойно са седели стопаните. Вместо огън в огнището сега стърчаха захлупени кошери, в които кокошките снасяха и мътеха. Земята пред къщата, обработвана старателно с лопата от много поколения собственици, сега бе разровена безмилостно от петлите.

Градината около къщата бе оградена с висок зид и там можеше да се влезе само през една врата.

На другата сутрин, след като в продължение на около един час Тес прави промени и подобрения в стопанството, използувайки опита си на дъщеря на признат птицевъд, вратата на градината се отвори и при нея влезе слугиня с бяла шапка и престилка, изпратена от собствениците.

— Мисис д’Ърбървил иска както винаги кокошките — каза тя, но като забеляза, че Тес не разбира добре какво се иска от нея, поясни: — Господарката е стара жена, а освен това е сляпа.

— Сляпа ли? — възкликна Тес.

Преди да разбере точно какви опасения породи у нея това съобщение, тя взе по указание на слугинята две от най-красивите птици от породата Хамбург и тръна след нея. Слугинята също носеше две кокошки. Господарският дом, макар и внушителен и богато украсен, все пак подсказваше, че някой от неговите обитатели обича безмълвните същества — пред къщата хвърчаха пера, а по тревата стояха клетки.

Във всекидневната стая на приземния етаж, разположена в кресло с гръб към светлината, седеше собственицата и господарката на имението — белокоса жена на около шестдесет години с голяма шапка на глава. Както често се случва с хора, които губят зрението си постепенно, борят се да го запазят и се разделят с него с голямо нежелание, лицето й бе подвижно, за разлика от слепите по рождение и от хората, ослепели от малки, които имат застинали лица. Тес се приближи към жената, като носеше в ръцете си по едно пернато същество.

— Значи, ти си младата жена, която ще се грижи за птиците ми — каза мисис д’Ърбървил, като чу непознати стъпки. — Надявам се, че ще бъдеш добра с тях. Моят управител ми каза, че си много подходяща за тая работа. Къде са те? А! Това е Горделивеца, но днес не изглежда така весел, както обикновено. Сигурно се страхува от ръцете на непознат човек. Също и Фена… Да, малко сте се поизплашили, нали, милички? Но те скоро ще свикнат с тебе.

Докато старата лейди говореше, Тес и другата девойка, подчинявайки се на жестовете й, сложиха птиците в полата й, а тя ги опипа от главата до опашката — човките, гребените, качулките на петлите, крилата и шиповете им. По този начин тя незабавно ги разпознаваше и откриваше всяко счупено или изцапано перо. Тя ги пипна по гушите и разбра какво и колко са яли — много или малко. Лицето й отразяваше пантомимата от мълчаливи мисли на доволство или недоволство, които минаваха през главата й.