Томас Харди - Тес от рода Д’Ърбървил

— А сега пак — каза д’Ърбървил.

— Не, не! — извика Тес. — Моля ви, бъдете благоразумен.

— Но нали когато човек е на едно от най-високите места в графството, все пак трябва да слезе долу? — запита той.

Той отпусна поводите и те отново се понесоха по стръмнината. Докато колата ги подхвърляше нагоре-надолу, д’Ърбървил се обърна към нея и й каза със закачлива насмешка:

— А сега хвани се за кръста ми като одеве, моя красавице!

— Никога! — твърдо заяви Тес и доколкото й бе възможно, се държеше сама, без да се допира до него.

— Позволи ми да те целуна по черешовите устни, Тес, или поне по разгорещените бузи и ще спра, честна дума — ще спра!

Безкрайно изненадана, Тес се дръпна още по-назад на седалката, а той отново шибна коня и колата задруса още повече.

— Нищо друго ли не може да ви накара да спрете? — най-после извика тя в отчаяние и втренчи в него като подплашено животно големите си очи. Фактът, че майка й я бе издокарала, изглежда, щеше да има печални последици.

— Нищо, мила Тес! — отговори той.

— О, не знам… добре! Съгласна съм — безпомощно каза тя, задъхвайки се.

Д’Ърбървил дръпна поводите и когато конят намали ход, той се приготви да получи желаната целувка. Но сякаш без сама да съзнава своята скромност, Тес се дръпна. Ръцете му бяха заети с юздите и той нямаше как да я задържи по-близо до себе си.

— Така ли, дявол да го вземе! Ще счупя главите и на двама ни! — изруга нейният капризен и страстен спътник. — Значи, така изпълняваш обещанията си, малка вещице!

— Добре тогава! — каза Тес. — Няма да се дърпам, щом толкова настоявате, но аз… мислех, че като сте ми роднина, ще бъдете мил към мен и ще ме покровителствувате.

— По дяволите роднините! Е!

— Но аз не желая никой да ме целува, сър! — умолително каза тя. Голяма сълза се търколи по лицето й, а устните й затрепериха в ъгълчетата, тъй като тя правеше усилие да не заплаче. — Нямаше да дойда, ако знаех, че ще стане така.

Д’Ърбървил бе неумолим. Тя седеше неподвижно и използувайки положението си на господар, той я целуна. Тес пламна от срам, извади носната си кърпа и избърса бузата, до която се бяха допрели неговите устни. Тя извърши това несъзнателно, но той се почувствува засегнат.

— Много си чувствителна за селско момиче! — изръмжа младият човек.

Тес не отговори на тази забележка. Очевидно не разбра напълно смисъла й, защото никак не подозираше, че го е оскърбила, изтривайки инстинктивно бузата си. Всъщност тя бе „махнала“ целувката, доколкото това бе физически възможно. Смътно съзнавайки, че той е сърдит, тя гледаше упорито напред. Наближаваха Мелбъри Даун и Уингрийн, когато тя с ужас видя, че трябва да се спуснат по още една стръмнина.

— Ще съжаляваш — започна той все още обиден и отново размаха камшика. — Освен ако се съгласиш пак да те целуна, без да се бършеш с кърпата си.

Тес въздъхна.

— Добре, сър — каза тя. — О… чакайте да си взема шапката!

Макар че сега пътуваха нагоре по хълма, те се движеха доста бързо и докато тя говореше, вятърът духна шапката й на пътя. Д’Ърбървил спря коня и каза, че ще прибере шапката, но Тес го превари и слезе от другата страна. Тя се върна и вдигна шапката си.

— Честна дума, без шапка си по-красива, ако въобще е възможно такава красавица да се разхубави още повече! — каза той, като я съзерцаваше, облегнат на двуколката. — А сега, качвай се! Какво има?

Тес бе сложила и завързала шапката си, но не мръдна от мястото си.

— Не, сър! — отвърна тя, като разтвори карминените си устни и показа блестящите си зъби, а в очите й блесна упорито тържество. — Няма да се кача!

— Какво? Няма да се качиш ли?

— Не, ще вървя!

— Но до Трантридж остават още пет-шест мили!

— И сто да са, все ми е едно. Пък и каруцата идва след нас.

— Ах ти, хитро момиче! Кажи ми, не остави ли нарочно вятъра да духне шапката ти? Кълна се, че така си направила.

Нейното стратегическо мълчание потвърди подозрението му.

Без да подбира думите си, д’Ърбървил започна да я ругае и проклина заради нейната хитрост. Той обърна внезапно коня и се опита да я притисне между колата и оградата край пътя, но се отказа, тъй като рискуваше да я нарани.

— Не ви ли е срам да говорите такива лоши думи! — извика Тес сърдито от оградата, на която се бе покачила. — Никак не сте ми приятен! Мразя ви, презирам ви! Ще се върна при мама, да, ще се върна!

При нейния вид лошото настроение на д’Ърбървил изчезна и той се засмя от сърце.

— Аз пък те харесвам още повече! — каза той. — Хайде да се помирим! Щом не искаш, няма вече да правя така. Давам ти честна дума.